— Понякога се опитвам да разбера това място и тези хора. На моменти се възхищавам на това, което са постигнали. Понякога се отнасям с презрение към това, което не могат да постигнат. Но все пак смятам, че приличат на нас повече, отколкото си признаваме. Руснаците се смятат за велики, както и ние; и те притежават същия авантюристичен и предприемачески дух, който ние сме наследили от предците ни; и те като нас се гордеят с постиженията си. По характер са прями и открити — нещо, което не съм срещал другаде в Европа или Азия, но затова пък със сигурност го има в Америка. Искат да са първи във всичко, искат да са номер едно. Но все пак може да има само един номер едно, следващият е номер две.
Холис слезе от хълмчето и влезе в колата. Лиза го последва и се мушна до него. Излязоха на пътя и продължиха по магистралата Минск — Москва. Разминаха се със случаен камион. Холис забеляза, че картофите в него са малки, а зелките — черни. Не видя други зеленчуци, нито птици или добитък, нито пък млечни продукти. Откритието му всъщност не беше никаква тайна за московските домакини.
От време на време Лиза поглеждаше към Холис. Тя свали прозореца.
— Усещаш ли миризмата?
— Каква миризма?
— На пръст. В Москва не можеш да подушиш такава миризма.
— Да, не можеш — отговори той.
Лиза гледаше през прозореца, заслушана в тишината на късната есен, поемайки уханието на влажната плодородна земя.
— Това е тя, Сам, Русия. Не Москва или Ленинград. Русия. Погледни ония бели брези там. Виж малките листенца — червени, жълти, златисти. Гледай какво става, когато подухне лек ветрец. Виждаш ли? Какво друго би могло да бъде по` руско от това — мънички, обагрени брезови листенца, полюшващи се на фона на сивото небе, на фона на един самотен пейзаж? Толкова е унило, толкова е красиво, Сам. Кремъл не може да промени това. То е непреходно, вечно. Боже мой, това е тя, Русия!
Холис се обърна към нея и очите им се срещнаха.
Той погледна напред и за пръв път усети присъствието на земята.
Тя продължи, а вълнението й растеше:
— Виж дима, който се вие над комините в онова село ей там. Облаците са се скупчили в късния следобед. Огнищата са запалени, за да прогонят студа. Чаят кипи, картофите и зелето врят. Стопанинът поправя оградата или ралото под дъжда. Черната кал лепне по дебелите му ботуши. Пие му се чай и му се иска да влезе вътре в топлата колиба. Виждам коняри, чувам балалайки, виждам самотни дървени църкви на аления хоризонт… Чувам съвсем ясно как техните камбани огласят тихите поля… — Тя се обърна към него: — Сам, не можем ли да спрем в някое село?
— Мисля, че ще се разочароваш — отговори й той нежно.
— Моля те. Друг път едва ли ще имаме такава възможност.
— Може би по-късно… ако остане време. Обещавам ти.
Тя му се усмихна.
Продължиха пътуването си в мълчание — двама души в една кола, пътуваща на запад срещу залязващото слънце, откъснати от посолството, от града, от света, съвсем сами.
Холис я поглеждаше от време на време. Хрумна му, че Лиза му допада, защото знаеше точно какво харесва.
Минаха покрай малки селца, колхози и държавни стопанства. Бяха почти по средата на пътя за Можайск, когато тя попита:
— Опасно ли ще бъде?
— Много.
— Защо аз?
— Имах чувството, че усещаш, че нещо в тая история вони. Помислих, че ще искаш да разследваш предположенията си.
— Но аз… нямам опит.
— Но нали отдалече надушваш разузнавачите? — Той се усмихна. — Не ти ли се струва твърде вълнуващо.
— Искаш да се хвана на въдицата, полковник. — Тя го мушна в ребрата закачливо. — Та ти дори не знаеше, че подушвам разузнавачите отдалече, когато ми предложи да тръгна с теб.
— Добра забележка. Вече започваш да мислиш като агент от разузнаването, виждаш ли? — Холис погледна часовника си, после спидометъра и огледалото за задно виждане.
— Холис, ти да не си от мъжете, които се опитват да подмамят жените с по-свободни разбирания? — попита тя. — Аз съвсем не съм от жените, които смятат, че слабият пол може да върши всичко, което върши силният пол.
— Това не е нито социологически експеримент, нито въпрос на лични разбирания, госпожице Роудс. Просто смятам, че би могла да ми помогнеш, а в същото време си и добро прикритие.
— Окей.
— И чудесна компания — добави Холис.
— Благодаря.
Жигулито бе една от малкото частни коли по магистралата, но Холис знаеше, че тя привлича много по-малко вниманието, отколкото някой американски форд с дипломатически номер. Знаеше още, че така той и Лиза лесно можеха да минат за Иван и Ирина, излезли на разходка през почивните дни. Руските агенти — Борис, Игор и другите, които дебнат пред вратата на американското посолство, вече са усетили, че Холис отново ги е прецакал. Сигурно много са се ядосали, а от своя страна техните шефове са се ядосали на тях. Всички бяха ядосани. Освен Фишър. Фишър бе мъртъв.
— Сигурно усещаш, че не съм така жизнена и весела, както на обяд — каза тя.
— Ами да узнаеш за смъртта на някого, пък бил той и непознат, е доста разстройващо.
— Да, пък и…
— Малко си напрегната.
— Освен това…
— … си открила, че не съм толкова интересен, колкото си помисли в началото.
— Напротив. Може ли да ти призная нещо? Страхувам се от цялата тая бъркотия. Седях си снощи в кабинета, преди да позвъни Грег Фишър, и си мислех, че нашите две страни тъкмо отново се сближават. Гласност и всичко останало. Нали разбираш?
— Да.
— Казах си: „Моля те, Господи, не позволявай да се повтаря Афганистан, нека да няма повече отвличания на самолети, никакви Ник Даниловци.“
— Това е като молитва да няма повече смърт и данъци.
— Но защо винаги трябва все нещо да има? Тая работа отново ще провали всичко, нали? Отново ще се отзоват дипломатите и от двете страни, отново ще се преустанови културният и научният обмен и ще хукнем пак да се надпреварваме по оня проклет път към ракетните площадки. Нали?
— Това не ме засяга — отговори Холис.
— Но това засяга всички ни, Сам. Нали живееш на тази планета.
— Понякога. Някога се издигах на 1800 метра над нея, поглеждах надолу и си казвах: „Ония хора там долу са абсолютни идиоти.“ После поглеждах нагоре към небето и питах: „Какво си си наумил, Господи?“ После пусках бомбите. Спасявах се от ракетите и „МИГ“-овете и се прибирах у дома да си пийна биричка. Не изпадах нито в цинизъм, нито в угризения. Просто се съсредоточавах върху незначителния проблем да си пусна бомбите и да си изпия бирата. Точно така е и сега.
— Но си разговарял с Бога. Питал си го за неговите планове.
— Той никога не ми отговаряше. — Холис продължи: — Все пак, за твое сведение, светът все още върви към разведряване. Всички мислят за мир. Всичко ще се промени, без да забележим.
Тя извади пакет „Кент“ от чантата си.
— Имаш ли нещо против?
— Не.
— Искаш ли?
— Не. Свали малко прозореца.
Тя смъкна стъклото и запали цигара.
Холис се отклони от магистралата по селски път и продължи с голяма скорост. Жигулито подскачаше по него и настрани хвърчаха камъчета.
— Защо отби от магистралата? — попита тя.
С карта в ръка Холис сви рязко наляво по друг път, после — надясно.
— За щастие преди няколко години британец направил карта на малките странични пътища отстрани на магистралата около Москва — каза той. — Този маршрут минава встрани от Можайск. На картата няма имена, само знаци. Трябва да търсиш умряла крава.
Тя се усмихна въпреки растящото си безпокойство.
— Нарушаваш пътния лист.
— Все още нищо не си видяла.
— Предполагам, че отиваме в Бородино.
— Точно така. — Холис продължаваше да кара по изровените селски пътища. Всеки път, когато се разминаваха с някой случаен камион или трактор, той махваше с ръка. — Тоя проклет съединител така заяжда, но колата добре се справя. Жигулитата са всъщност фиати. Затова вървят добре по черните пътища.
Пресякоха беларуската железопътна линия и малко след това Холис забеляза електрическите стълбове отстрани на стария път от Минск за Москва. В далечината се виждаше Можайск.