Холис усещаше, че Лиза цялата трепери. Намери ръката под тялото й и я стисна. Чакаха. След минута всъдеходът отмина. Останаха неподвижни, притаили дъх.
Едва след пет минути Холис коленичи предпазливо с ръка върху гърба на Лиза. Той напрегнато се огледа в тъмнината, целият превърнат в слух, после й подаде ръка да стане. Тръгнаха в противоположна на оградата посока и само на три метра сред дърветата Холис видя двама патрули от органите на КГБ да идват към тях с насочени за стрелба автомати АК–47.
Светкавично съобрази, че нито Лиза ги е забелязала, нито пък те тях. Лиза се обърна към него, за да му каже нещо. Патрулът улови движението. С един замах Холис бутна Лиза на земята, клекна ниско долу и измъкна своя „Токарев“. Натисна спусъка на пистолета със заглушител и единият от войниците се хвана за гърдите. Другият се вцепени, като видя как приятелят му се строполи на земята, после се обърна и насочи автомата си напред. Холис прати два изстрела в гърдите му, после се приближи към тях. Бяха още живи. Лежаха по гръб, а от устните им струеше кръв. И двамата бяха много млади, може би нямаха двайсет години. Холис взе автоматите им и ги метна на рамо. Докато ги покриваше с борови клонки, до него се приближи Лиза.
— О, Господи!… Сам!
— Тихо!
Той прехвърли единия автомат на рамото й, хвана я за ръката и те забързаха през гората. Холис не мислеше вече за микрофоните, след като навън имаше патрули, които също вдигат шум.
След десет минути пресякоха пътя недалеч от колата. Холис набързо определи местоположението им и намери жигулито сред дърветата. Хвърлиха двата АК–47 отзад и се метнаха вътре. Холис запали мотора и подкара колата, но вместо да излезе на пътя, навлезе още по-навътре в гората и започна да маневрира сред боровите стволове:
— Сам, къде караш?
— Във всеки случай не към пътя. Светни фенерчето и търси широко място за минаване. Тя се протегна навън с фенерчето.
Холис лъкатушеше сред боровата гора. Зад тях се чуваше мотор и те видяха фарове по пътя, по който бяха дошли.
— Дърветата се сгъстяват. Внимавай! — каза Лиза.
Холис удари бронята между два дънера и жигулито се заклещи. Опита се да го подкара назад, но съединителят отказа да превключи.
— Проклета трошка!
Най-сетне потегли назад, измъкна колата оттам и намери друга пролука сред дърветата. Ниските клони удряха предното стъкло и оставяха лепкави иглички по него. Холис знаеше, че е възможно да се мине с кола през вечнозелена гора. Цели колони и камиони с въоръжение бяха преминали през тия руски борови гори по време на войната, без да съборят нито едно дърво. Работата беше в това да се намери необходимото свободно пространство.
— Лиза, продължавай да светиш напред.
— Окей. Погледни натам.
Тя насочи фенерчето и Холис видя широка полянка. В действителност това бе отъпкано от дивеч пространство, подобно на тунел сред дърветата, с размери колкото да мине доста едър мъжки елен. Съвсем достатъчно за жигулито. Холис подкара колата натам.
Лиза се обърна назад.
— Струва ми се, че виждам светлини сред гората. — Тя го погледна. — Ще успеем ли?
— Няма проблеми.
Холис бе чул, че руснаците не са сигурни дали си имат работа с шпиони или с мечки. Но ако открият двете тела, цялата околност ще загъмжи от полиция, от войски и от КГБ.
Трасето се смъкваше стръмно надолу и жигулито започна да се хлъзга, въпреки че Холис удряше спирачки. Изведнъж колата изскочи от дърветата и се устреми право към някакъв дол. „Почакай!“ Жигулито се свлече на дъното и се пльосна в малка рекичка, като едва не се преобърна. Холис зави рязко надясно и подкара колата по речното дъно. Натисна педала още по-здраво. След малко брегът стана по-плосък, а реката — по-широка и дълбока. Моторът започна да се дави. „Намокри се.“ Холис зави с волана към място, където брегът бе по-нисък, и натисна педала до дупка. Колата подскочи на брега, върна се назад, после моторът изрева и жигулито излезе от речното корито. През облаците се подаваше синият полумесец и те видяха, че пред тях се простира полето на Бородино.
— Добра кола за черни пътища — каза Холис.
Лиза запали цигара и пое дълбоко дима, а ръцете й трепереха. Издиша голям облак пушек.
— Искаш ли една?
— Не, пуши си.
— Не мислех, че имаш това предвид, когато ми предложи разходка в провинцията.
— Е — отговори Холис, — това е провинцията и ние пътуваме през нея. — Той спря автомобила в малка брезова горичка. Взе двата автомата и ги изхвърли през прозореца сред високата трева, после метна пистолета си, кобура и резервните пълнители. — Изгори картата.
Лиза провеси картата през прозореца и я докосна със запалката. Хартията блесна и моментално изчезна, оставяйки само малко кълбенце дим след себе си.
— Всъщност още не сме излезли от гората — каза Лиза.
— Ей сега ще излезем. — Холис включи колата на скорост и я подкара през вълнистите тревисти поля. От билото на едно хълмче забелязаха пътя, по който бяха влезли в гората. Холис пое курс успоредно на пътя, цепейки директно през полето. Над главите си чуха хеликоптер и Холис сви в сянката на един гранитен обелиск. Хеликоптерът премина, хвърляйки собствената си сянка. Холис изчака, докато машината се снижи над гората около Школата за магии, после отново подкара колата.
— Съвсем не съм хладнокръвна — обади се Лиза, сякаш току-що завършваше някакъв негласен разговор със самата себе си.
Холис я погледна.
— Повдига ми се.
— Да, отвратително е. Да убиваш хора. Някога унищожавах хора с бомби. Тогава не ги виждах. Дишай дълбоко.
Тя подаде глава през прозореца, пое дълбоко дъх и се отпусна назад на седалката.
Холис натискаше здраво педала по затревеното поле. Той знаеше, че сега от изключително значение бяха времето и мястото. Ако можеха да стигнат там, където трябваше да бъдат — в моргата в Можайск, щяха да се измъкнат. Но ако ги хванеха тук, на открито, доказателствата щяха да бъдат против тях.
Стигнаха до коларски път, който опасваше очертанията на бойното поле. От другата страна на пътя имаше ниви. Холис реши, че на жигулито му бе все едно, и го подкара по черния тракторен път на север към Москва река. Пътят свършваше при шосето край Москва река и Холис зави надясно. Така щяха да влязат в Можайск от запад, а не откъм Москва, където можеха и да ги чакат вече. Включи фаровете и изхвърли шапката си през прозореца. Лиза също хвърли шала и се изтупа, после изчисти и боровите иглички от дрехите на Холис, докато той шофираше. Влязоха в Можайск, без да срещнат никакво друго превозно средство по пътя. Градът изглеждаше зловещо безлюден за събота вечер. Холис пъхна някаква хартия в ръцете на Лиза:
— Упътването до моргата.
Най-сетне пристигнаха пред една схлупена измазана постройка близо до железопътната линия. Над вратата й висеше дървена табела с надпис: „МОРГА“. Холис погледна часовника си. Беше точно осем часът. Слязоха от колата и тръгнаха към вратата.
— Ако не ти се влиза, почакай тук — каза Холис.
— Влиза ми се. И друг път ми се е налагало. Другото ми се случва за първи път.
— Държа се геройски.
— Благодаря. А ти си голям смелчага.
— Да, обичам да се перча пред жените. Затова те взех със себе си.
Той натисна някакво копче, на което пишеше „НОЩЕН ЗВЪНЕЦ“, и те зачакаха. Холис сложи ръка на рамото на Лиза и усети, че тя вече не трепери. „Много смела жена е“, помисли той.
Тежката дървена врата на моргата се отвори и зад нея се показа мъж с униформа на полковник от КГБ.
— Влезте! — каза той на английски.