Холис се опитваше да прецени Буров. Мъжът говореше необичайно добър английски и успяваше да изрази на чуждия език, както бързото си остроумие, така и да звучи обидно и саркастично. Руснаците, които имат работа с чужденци, особено от Запада, обикновено са учтиви или поне открити и глуповати, но в никакъв случай не така остри като Буров. Холис реши, че Буров си има доста работа с англоговорещи и навярно е завършил Института за САЩ и Канада в Москва — място, от което са излезли колкото учени и дипломати, толкова и хора на КГБ. Холис бе виждал по американската телевизия много от тези изтънчени руснаци, които обясняваха на чудесен английски позициите на своята страна по всякакви въпроси — от спазване на човешките права до това, защо са унищожили пътнически самолет, пълен с хора. Нямаше да е зле да получи информация за Буров, но се съмняваше дали Алеви или някой друг знае нещо по тоя въпрос. Така или иначе, едва ли истинското му име бе Буров, въпреки че униформата и чинът в КГБ бяха реалност.
— Ще свършите ли скоро с паспортите ни? — попита Холис.
Буров записа още няколко неща, после им ги върна, но задържа пътните пропуски. Той подаде някакъв лист на Холис.
— Автомобилът на загиналия е в окаяно състояние и ще бъде по-лесно, ако подпишете този документ, удостоверявайки, че се отказвате от всякакви претенции към него.
— Искам да видя колата — каза Холис.
— Защо?
— За да преценя дали няма някаква застрахователна стойност.
— Уверявам ви, че няма. Във всеки случай колата е откарана вече в Москва. Ако желаете, ще уведомя посолството за нейното местонахождение. Ще подпишете ли документа?
Холис погледна листа, изписан на руски и на английски. Имаше много цифри, които доказваха, че транспортирането й от Съветския съюз би струвало много повече, отколкото е сегашната й стойност. Но най-важното заключение бе, че изобщо няма начин понтиакът да бъде върнат в Щатите, за да бъде огледан от Съдебния отдел на ФБР. Холис върна документа, без да го подпише.
— Ще реша, след като видя колата.
Буров отново му върна листа.
— Тогава, моля ви, отбележете това тук, за да знаем как да процедираме.
Холис почувства, че вечерта ще бъде дълга. Ако не друго, руснаците бяха поне търпеливи и издръжливи. Той написа нещо на листа, но вместо да го върне обратно, каза:
— Искам копие и за мене.
— Разбира се — Буров му подаде неясно копие от индиго, като едновременно с това взе оригинала от ръцете на Холис.
Лиза остана с впечатлението, че двамата и друг път са решавали подобен проблем: дипломатическия протокол, връчването и получаването, спазването на приоритета, блъфирането и позирането. Няма значение дали става въпрос за прехвърлянето на тленни останки, или за ядрено разоръжаване. Мъжете обичат да обсъждат сделки.
— Точка втора — каза Буров — е списъкът на личните вещи, намерени в дрехите и автомобила. Всичко е в един контейнер и може да бъде изпратено на близките на починалия за сметка на вашето посолство, ако се разпоредите за това. — Той подаде списъка на Холис.
Холис се наведе към Лиза и двамата го зачетоха. Беше на руски. Изглеждаше доста изчерпателен и освен дрехи и багаж съдържаше два часовника, пръстен с инициалите на някакъв колеж, фотоапарат и други дреболии, които очевидно са били приготвени за дребни подаръчета — химикалки, ножчета за бръснене, пощенски картички. На Холис му се стори, че не липсва нищо. Това означаваше, че или селяните, местната милиция и служителите в моргата си имаха всички западни стоки за широка употреба, от които се нуждаеха, или, по-вероятно, че това от самото начало си е операция на КГБ.
— Смазочните масла и другите неща от багажника не са в контейнера, защото са запалими — каза Буров. — Ще забележите, че в колата е имало плодове и зеленчуци, които не могат да бъдат изпратени в Щатите поради забраната на американските митнически власти. Смятаме да изпратим маслата и селскостопанските продукти в американското посолство. Всъщност вие сами можете да ги вземете. Крушите изглеждат доста вкусни.
— Вие вземете крушите, полковник, намажете ги с тънък слой смазочно масло и си ги напъхайте в задника.
— Да ги напъхам? Къде?
Холис знаеше, че Буров говори английски изключително добре, за да разбере къде точно. Буров сви рамене и продължи:
— Всички чекове от Интурист ще бъдат осребрени и в посолството ще бъде изпратен документ от Западната банка, който вие да препратите на най-близките роднини на господин Фишър. Тук имам в наличност 680 долара в чекове „Америкън Експрес“, 72 долара в банкноти и малки суми европейска валута, които ще ви предам още сега. Намерени са и 32 рубли и 78 копейки, които също ще ви предам.
Холис си спомни думите на Фишър от записа. „Дадох му географски карти и пари.“ И това, че французойката му бе казала, че Фишър й е поискал две копейки за телефон. Холис стигна до извода, че Буров е прибавил руската валута към списъка, за да не предизвиква въпроси.
— Не виждам в списъка да са упоменати някакви географски карти — каза Холис. Буров не отговори.
— Фишър на всяка цена трябва да е имал географски карти. — Холис гледаше изпитателно лицето на Буров. — Навярно някой ги е взел.
Буров махна с ръка.
— Тяхната стойност няма да е кой знае каква.
— Все едно, обзалагам се, че и на вас ви се иска да разберете къде са сега тия карти, полковник Буров.
Буров облещи очи срещу Холис.
Сега Холис бе напълно убеден, че Додсън все още не е в ръцете на КГБ — жив или мъртъв. Холис продължаваше да чопли:
— Ако по някакъв начин картите се появят в американското посолство, непременно ще ви уведомя, за да не се притеснявате за тях.
Буров стисна устни, сякаш обмисляше тази възможност, която сигурно му се стори доста обезпокоителна.
— Обзалагам се, че ние ще открием тези карти преди вас.
— Приемам. За какво ще залагаме?
— Цената е много висока, полковник Холис.
Холис кимна. Ако Додсън успееше да се добере до американското посолство или до някой западен репортер в Москва, неговата история щеше да прекрати съветско — американските отношения за почти цяло десетилетие.
Буров като че ли се досети за какво мисли Холис и каза направо, без почти никаква тайнственост:
— Залогът е мир.
— Точно така.
— У нас е и една изщракана фотолента — продължи Буров. — Ще проявим филма и ще изпратим снимките в посолството. Знаете, че КГБ не би позволило през ръцете му да премине една изснимана лента, без да се види какво има на нея. — Той се засмя.
— Не виждам нищо смешно в това. Умрял е един млад човек — отговори Холис.
Буров продължи да се усмихва и на Холис му се прииска да го цапне с юмрук по черешовочервените устни. Лиза понечи да се обади, но Холис сложи ръка на рамото й.
— И, разбира се, вие сте върнали ключа и пропуска обратно в хотел „Русия“.
— Нямаше никакъв ключ, нито пропуск, полковник Холис. Грегъри Фишър изобщо не е стигнал до Москва.
— Много добре знаете, че е стигнал. Ние също знаем.
Неприятната работа по оформянето на документите продължи още половин час. Най-накрая Буров се облегна назад и съвсем неочаквано отбеляза:
— Били сте на разходка в гората.
— Събирахме гъби — вдигна поглед от някакъв документ Холис.
— Наистина ли? Значи вече сте истински руснаци. Познавате ли отровните гъби?
— Мисля, че да. Все още съм жив.
Буров се засмя от все сърце, после се надвеси напред над бюрото си и все още смеейки се, попита:
— Мога ли да видя гъбите? Аз самият ги обожавам.
— Съжалявам, но нямахме късмет.
— Така си и мислех, не и сред борова гора.
Холис предположи, че Буров е забелязал борови иглички по дрехите им или е усетил дъха на бор, който се разнасяше от тях. А може би вече имаше някаква по-определена информация? Трудно беше да разбере човек какво тези хора знаеха наистина и за какво само се досещаха. Знаеха твърде много за всеки служител в посолството, докато Холис знаеше много малко за съветските служители, с които имаше някакъв контакт, и абсолютно нищо за полковник Буров, което веднага го поставяше в неизгодна позиция.