— Селскостопанският производител е стопанин на всичко, което е произвел. Той има право да го продава когато и на когото поиска, за да получи най-високата цена.
Мъжете се спогледаха с недоверие.
— А какво ще стане, ако не успее да го продаде?
— Чел съм, че предпочитат да избият добитъка си, но да не го продават на безценица — обади се друг селянин.
— Ами ако реколтата се провали? Как ще изхрани семейството си?
— А ако всичките му прасета и крави измрат от някоя болест? Държавата ще му отпусне ли помощ?
Холис и Лиза се опитваха да задоволят любопитството им, признавайки, че не са много вещи по проблемите на селското стопанство. Но докато обясняваше, Холис осъзна, че тези въпроси бяха сами по себе си една метафора. Това, от което най-много се страхуваше средностатистическият руснак, бе беспорядок — хаосът. В Русия споменът за времето, когато в страната са се ширили безпорядъкът, гладът, гражданските войни и социалното разцепление, бе много силен. Руснаците не можеха да си представят държавата без могъщ вожд, без Сталин, без цар, който да въдворява ред и да се грижи за народа. Те бяха готови да заменят свободата си за социална сигурност. Следващата стъпка беше да повярват в това, което се опитваше да им внуши правителството: „Робството е свобода.“
— Ако разговаряхме с капиталисти, паднали от Марс, щяхме да имаме повече общи теми за разговор — обърна се Холис към Лиза.
— Справяме се добре. Просто бъди откровен с тях.
— Кога ще им кажем да вдигнат бунт? След като свърши водката или след като ги убедим, че всички селскостопански работници в Америка притежават по две коли?
Неочаквано от пода се изправи момиче на около 15 години и попита:
— Госпожице, на колко години сте?
— Почти на трийсет.
— А защо изглеждате толкова млада?
Лиза се усмихна.
— Майка ми — момичето посочи жената зад себе си, която изглеждаше на 50, — майка ми е на 32 години. А защо вие изглеждате толкова млада?
На Лиза й стана неудобно.
— Майка ти изглежда толкова млада, колкото и аз — каза тя.
— Прибирай се вкъщи, Лидия! — извика един от мъжете.
Момичето тръгна към вратата, но после пое дълбоко дъх и се доближи до Лиза. Вгледа се в нея и докосна ръката й.
— Има толкова много неща, за които можем да си говорим, Лидия — хвана Лиза ръката на момичето и пошепна в ухото й. — Може би утре ще продължим, ако имаме време.
Лидия стисна нежната ръка, усмихна се и изтича навън.
Холис погледна часовника си. Беше почти полунощ. Нямаше нищо против всичко това да продължи чак до зори, но черната чайка, която вероятно още дебнеше по тъмните пътища, не излизаше от ума му.
— Жена ми е бременна и има нужда да поспи — каза той на Павел и се изправи. — Доста дълго ви задържахме. Благодаря за гостоприемството ви и най-вече за водката.
Всички се засмяха. Хората се изнизаха навън така, както бяха пристигнали — на групи, и всички мъже се ръкуваха с Холис и измърмориха на Лиза „лека нощ“. Жените си тръгнаха без много формалности.
Павел и Ида изведоха Лиза и Холис от кухнята през една завеса от одеяло. От другата страна веднага се озоваха в спалня и Холис установи, че в къщата няма всекидневна. В спалнята имаше две кушетки с купчина юргани върху тях, но Павел им посочи врата от груб чамов материал и те влязоха в друга вътрешна спалня. Това бе последната от трите стаи в дървената къщурка и Холис се досети, че е спалнята на стопаните. Средната стая бе за сина и дъщерята, които тази вечер сигурно щяха да спят в кухнята.
— Това е леглото ви — каза Павел.
И тая стая се осветяваше от една-единствена крушка, провесена на кабел от греда на тавана. Отопляваше се от електрическа печка с един реотан. Двойно легло и два дървени скрина почти запълваха цялото пространство, а дъсченият под бе покрит с парцалена черга. В стената имаше забити пирони, които явно се използваха за закачалки, защото на един от тях висеше кален мъжки панталон.
Стаята имаше само един прозорец с изглед към задния двор. Холис забеляза, че вътрешната стена между двете спални бе от грубо издялани борови летви с дупки от чепове в тях, натъпкани с вестник. Мина му през ума странната мисъл, че на министъра на селското стопанство може да му се прииска да прекара един месец от зимата тук, за да оцени по-добре огромния напредък в жизнения стандарт на руския селянин от времето на царска Русия насам.
— Беше чудесно! — обърна се Лиза към Ида и Павел. — Благодаря, че ни показахте истинската Русия. — После добави с лека усмивка: — До гуша ми е дошло от тия московчани.
Павел се усмихна в отговор и каза на Холис:
— Мисля, че съвсем не сте обикновени туристи, но каквито и да сте, сте честни хора и тук ще можете да преспите в безопасност.
— Няма да имате неприятности, ако хората от Яблоня не дават обяснения на непознати — каза Холис.
— Та кой разговаря с тях след прибирането на реколтата? С тях не си говорим чак до пролетната оран.
Ида подаде на Лиза топче тоалетна хартия, която бе твърда и шумеше.
— Ако ти се наложи да излизаш навън. Когато бях бременна, пикочният ми мехур непрекъснато ме тормозеше. Лека нощ.
Жената и съпругът й излязоха.
— Истинска перина — пухен дюшек — опипа Лиза леглото.
— Алергичен съм към перушина. — Холис пъхна ръце в джобовете си. — Бих предпочел тракторен навес пред това.
— Престани да мърмориш.
Той се приближи до леглото, вдигна единия край на дюшека и го заоглежда по шевовете — проверяваше дали няма дървеници.
— Какво търсиш? — попита Лиза.
— Търся си шоколадов бонбон под възглавницата.
Тя се засмя.
Холис отметна юргана и огледа и чаршафите, но дървеници нямаше. Само дюшекът бе на петна и от него стърчаха перушини. Нещата, които за нас са съществена необходимост. Изведнъж почувства остър гняв към Катрин заради това, че непрекъснато се оплакваше от живота в посолството.
Мръсният дюшек изобщо не впечатли Лиза и тя започна да се оглежда наоколо.
Холис отиде до прозореца, на който нямаше завеси. Оттам навяваше студ и той виждаше дъха си. Опита се да го отвори и се успокои, като установи, че това ще стане лесно, ако им се наложи да бягат оттук. Лиза се доближи и погледна навън.
— Това е тяхна частна собственост. Всеки има право точно на един декар. Частните стопанства са по-малко от един процент от обработваемата земя, но в тях се произвежда почти тридесет процента от селскостопанската продукция на Съветския съюз.
— Москва би могла да се поучи от тази статистика, ако изобщо я е грижа.
— Всичко е точно както го описваше баба ми — каза Лиза унесено. — Това тук е миналото на селото, което винаги се представя като „романтично“ от интелектуалците в Москва и Ленинград. Чистотата на руската земя. Все още я има. Защо не дойдат от градовете тук, за да я видят?
— Защото няма водоснабдяване по домовете. — Холис се дръпна от прозореца и каза рязко: — Пък и тя вече не е тука. Лиза. Изчезнала е. Това е един селски бордей, а селяните изобщо не ги е грижа. Не виждаш ли? Не виждаш ли колко изостанало е всичко? Всеки мъж, всяка жена, всяко дете в това село искат едно-единствено нещо — еднопосочен билет до някой град.
Тя седна на леглото и се загледа в краката си, после бавно кимна.
— И въпреки че е колхоз, колективно стопанство, то все пак е собственост на държавата. Единственото нещо, което притежават тези хора, са мръсните дрехи и мазните кухненски съдове. Що се отнася до дървените къщурки и до тъй наречените частни стопанства, правителството пет пари не дава за тях. Целта е селата да се унищожат и всички да се включат в държавните стопанства, където ще бъдат два пъти по-непродуктивни и ненужни в условията на същинския комунизъм. Ако оня тъпак Буров дойде тук с лист хартия, подписана от Москва, ще може да премести тия хора в совхоза „Четиридесет години Октомври“ и да срине Яблоня със земята.
— Разбира се, че си прав — каза Лиза, след като помълча. — Хората са отчуждени от земята, а тя е като сираче. Миналото е мъртво. Мъртва е селската култура. Мъртви са селата. Ония копелета в Москва спечелиха.