Вътрешният телефон иззвъня. Лиза се дръпна от прозореца и вдигна слушалката.
— Роудс на телефона.
— Здравей — обади се мъжки глас. — Днес е първият ден от Ханука*.
[* Еврейски празник. — Б.пр.]
— Така ли?
— Поканен съм от религиозни дисиденти на тържество в Садовники. Може да ти хареса.
— Довечера съм дежурна.
— Ще уредя да те сменят.
— Не… не. Благодаря ти, Сет.
— Наистина ли всичко свърши?
— Да, струва ми се.
— Не искаш ли да направиш няколко снимки там?
— Трябва да приключа една статия за пресата.
— Е, поне няма да си навлечеш никакви неприятности довечера. Лека нощ.
Тя не можа да разбере дали Сет Алеви имаше предвид тях двамата или тържеството.
— Лека нощ.
Тя затвори телефона, събу се и вдигна краката си върху бюрото. Закрепи чашката с бърбъна на коленете си, запали цигара и започна да оглежда тавана, облицован със звукоизолационни плочки. Новото американско посолство бе разположено върху площ от 10 акра мочурлива земя, почти по средата между Москва река и старото посолство на улица „Чайковски“. Намираше се в тази сграда вече повече от десет години. Построено бе от западногерманска фирма, подписала договор с американски концерн от Ню Йорк. Ако това подценяване на социалистическия труд и качество на строителството бе обидило съветското правителство, то поне устно никога не го бе признавало. Затова пък руснаците се наслаждаваха да провокират дребни затруднения и да забавят неимоверно дълго изпълнението на проекта с разни бюрократични изисквания. Това бе една от причините строежът да отнеме почти пет пъти по-дълго време от необходимото. А другата причина бе, че във всеки панел, доставен на строителната площадка от руснаците, имаше инсталирано подслушвателно устройство. След избухналия скандал с подслушвателите се развихриха скандали, касаещи сексуалното поведение на някои американски служители от охраната. Последва размяна на обвинения и контраобвинения между Москва и Вашингтон. Американската дипломатическа мисия в Москва бе атакувана по всевъзможни начини и повече от година цялата тая бъркотия заемаше непрекъснато първите страници на пресата в Щатите. А портретът на държавния секретар, който махаше усмихнат от една открита лимузина, бе разлепен доста неуместно по улица „Чайковски“.
Според източниците на Сет Алеви, руснаците добре се бяха посмели на всички тия истории. А самите американски дипломати в Москва се чувстваха като глупаци и за известно време отбягваха контактите с други посолства.
Най-накрая нещата в новото посолство дойдоха на мястото си благодарение на малко позакъснялата изобретателност на янките и на доста голямото количество долари на същите тези янки. Но Лиза Роудс знаеше, че у служителите на американското посолство се наслои горчива обида, която им влияеше при вземането на решения. Всъщност, мислеше си тя, каквито и отношения на добра воля да бяха съществували между американците от посолството и техните съветски домакини, те постепенно се промениха и се стигна до една почти неприкрита враждебност. Държавният департамент сериозно обмисляше да подмени целия личен състав на посолството от двестатина способни и опитни мъже и жени с нови дипломати — не толкова сърдити като сегашните. Тя искрено се надяваше това да не стане. Искаше й се да продължи да работи тук.
Лиза Роудс разклати леда в питието си. Затвори очи и издуха дима от цигарата към тавана.
Мислеше за Сет Алеви. Връзката й с главния шеф на ЦРУ в Москва не се беше отразила на кариерата й. Той можеше да задейства връзките си и да я оставят в Москва дори ако департаментът вземеше решение да я отзове. А освен това го обичаше. Или поне преди го обичаше. Не бе много сигурна. Но да бъде обвързана с него, означаваше да бъде обвързана с неговия свят, а на нея това никак не й харесваше. Не си представяше такова бъдеще нито за кариерата си, нито за живота си въобще. При това беше и опасно. Самото й пребиваване в Москва бе достатъчно опасно само по себе си.
3.
Грегъри Фишър определи местонахождението си спрямо обелиска на Кутузов, който блестеше на лунната светлина. Намери алеята, опасана от монументите в памет на руските войски, после забеляза и белия музей. След минута вече караше към желязната врата по пътя, обграден с тополи.
Когато стигна до нея, установи, че е затворена. „О, Господи!…“ Натисна здраво педала, понтиакът се блъсна във вратата и тя се отвори със силен метален трясък, който го извади от състоянието му на транс. „Да се махам от това проклето място!“
Фишър натискаше силно газта, вземайки последователно няколко остри завоя. След малко видя стария път за Москва. Рязко зави наляво по него и гумите изсвистяха. Той включи фаровете и видя табелата, която бе пропуснал на идване. След остър десен завой тръгна по коларския път, който водеше обратно към главната, магистрала Минск — Москва. „Трябваше да тръгна по тоя път на идване! За какво ми беше да разглеждам Бородино!? Нямаше никакъв смисъл. Гледал съм «Война и мир»… И книгата съм чел… Това ми бе достатъчно.“
Гърдите му се тресяха, докато понтиакът подскачаше по разбитата пътна настилка. В далечината сред равните ожънати ниви виждаше светлини от селскостопански постройки. Измъчваше го чувството, че в съвсем неподходящо време се намира на съвсем неподходящо място. А и съзнаваше, че скоро няма да стигне там, където трябваше да бъде — в стаята си в хотел „Русия“; и още повече, докато отиде там, където му се искаше да бъде — в Кънектикът. „Знаех си.“ Удари силно с ръка волана. „Знаех си, че тая шибана страна ще ми създаде неприятности!“
Всъщност, откакто премина границата, той се чувстваше доста напрегнат. Сега в главата му просветваше ярко неонов надпис:
„КОШМАР! КОШМАР!“
Правият коларски път сякаш нямаше край. Най-сетне фаровете осветиха редица от електрически стълбове и след няколко минути колата излезе на магистралата. „Окей… ето ме там, откъдето тръгнах.“ Той се насочи на изток към Москва.
Не виждаше никакви светлини нито срещу себе си, нито в огледалото отзад, но не трябваше все пак да се поддава на изкушението да натиска по-силно педала. Знаеше, че му предстоеше да премине през няколко градчета и села и ако налетеше на полиция, щяха да го спрат и разпитват.
Грег Фишър скалъпи за нея няколко версии, но колкото и правдоподобни да му се струваха, бе сигурен, че полицаите — и тук, както и в Кънектикът — не вярват на това, което им се казва.
Забеляза, че нощта е черна и непрогледна. Нямаше никакви признаци за човешко присъствие сред безкрайната и просторна легендарна руска шир. Имаше усещането, че се движи през празно пространство. Твърде скоро липсата на всякакви възприятия започна да го изнервя. Опита се да си внуши, че не е реалност това, което току-що му се бе случило. Но когато стигна в Акулово, в главата му нямаше нищо друго, освен голата истина. „Мили Боже… Какво да правя?“
За да избяга от мислите си, пъхна касета в касетофона и направи опит да се потопи в музиката на Джанис Джоплин. С дълбокия си дрезгав глас, който за миг го завладя, тя пееше „Боби Макгий“. Запита се как ли е изглеждала.
Когато вниманието му отново се върна към пътя, той забеляза странна, злокобна блещукаща светлина, спряла сякаш на хоризонта. За миг се вторачи в нея, объркан и притеснен. След това погледна часовника си, после спидометъра, и пак мигащата светлина. „Москва!“