Мястото беше не само безлюдно, но и злокобно. „Това не е никакъв хотел.“
В същия миг Фишър мярна мъж и жена до колоната в другия край и до ушите му долетя кавга на френски. Бяха добре облечени и симпатични. Жената бе готова да се разплаче. Мъжът махна пренебрежително, съвсем по френски маниер, и й обърна гръб.
„О — промърмори под носа си Фишър, — остави жената на мира. Да можеха моите проблеми да ти дойдат на главата, приятелче.“ Представи си Париж такъв, какъвто го бе видял последния път през юни, и се запита защо ли бе напуснал този град. Навярно някога и Наполеон си бе задавал същия въпрос, когато Москва е горяла в пламъци и е валяло сняг. „Може да е стоял точно тук, помисли си Фишър, на стотина метра от Кремълската стена, зад него — Червеният площад, пред него — Москва река. И той сигурно е имал чувството на обреченост, което изпитват живеещите на Запад, когато идват в тая злокобна земя, и което изпитвам и аз в момента.“
Колата му я нямаше вече отвън, а никой не внесе багажа, и това го притесняваше. Чудеше се къде ли са я откарали. Навярно в главната квартира на КГБ и сега вече я разглобяват на съставните й части. Полицейската кола също бе изчезнала.
Искаше му се да пийне нещо. Погледна часовника си — 20,30. Някой зад него изрече името му:
— Григорий Фийшър.
Обърна се към регистратурата. Жена на средна възраст с къса червена коса, чиито корени обаче бяха черни, с панталон и сако в морскосин цвят, каза:
— Аз съм от Интурист. Мога да видя ваши документи?
Фишър й подаде големия плик. Тя ги прегледа внимателно и вдигна поглед към него.
— Защо закъсняхте?
Рядко му бе задаван подобен въпрос с такъв тон и у него отново се надигна гняв.
— За какво съм закъснял? — отговори рязко.
— Притеснихме се за вас.
— Е, вече няма за какво да се притеснявате, нали? Мога ли да отида в стаята си?
— Разбира се. Сигурно сте изморен. — След кратка пауза тя добави. — Отдавна не съм виждала американец, който да дойде дотук с кола. Младите сега са големи авантюристи.
— И големи глупаци.
— Навярно да. — Тя му подаде документите без паспорта и визата, после му връчи зелено картонче. — Това е вашият пропуск. Носете го винаги със себе си. Ще си получите обратно паспорта и визата, когато си тръгнете от хотела. Длъжен сте да показвате пропуска си, когато ви го поиска някое длъжностно лице.
— Може би ще е добре просто да си го напечатам на челото.
Тя сякаш хареса шегата и се усмихна. Надвеси се над бюрото и каза тихичко:
— Достатъчно дълго вече сте тук и сигурно сте се уверили, че не е лесно за един западен турист да пътува без група, господин Фишър. Гледайте да не привличате вниманието върху себе си.
Фишър не отговори.
— Избягвайте чейндж, далавери с валута, проститутки, политически разговори и не се отклонявайте от програмата си. Давам ви тоя съвет, защото ми изглеждате приятен младеж.
Фишър помисли, че в момента той бе всичко друго, но не и приятен.
— Благодаря. Ще бъда послушен.
Жената задържа погледа си върху него и на Фишър му хрумна неприятната мисъл, че тя като че ли вече знае за неприятностите му и се притеснява за него. Изведнъж я хареса.
— Къде е багажът ми?
— Ще го донесат.
— Скоро ли?
— Веднага.
Той реши, че вече го бяха преровили.
— На сигурно място ли ще паркират колата ми?
— Разбира се. Кой би се осмелил да открадне американска кола?
Фишър се усмихна.
— Няма да избяга далече.
Неочаквано се появи пиколо, който му приличаше на племенника на Чингис хан. Момчето кимна на Фишър да го последва към асансьора. Чакаха почти пет минути, докато той дойде. Фишър и татаринът се качиха до седмия етаж. Вратите на асансьора се отвориха и пред тях се откри малък коридор, където зад едно бюро седеше жена. В Париж или Рим Фишър щеше да се изненада приятно, ако на етажа в хотела има камериерка. Той знаеше, че в Москва това е дежурният на етажа — пазителка на обществения морал и според един поляк, с когото се бе запознал във Варшава, осведомител на КГБ.
Блондинката вдигна очи от „Космополитън“.
— Ало. Пропуска ви, ако обичате.
Фишър й го подаде и тя му връчи ключовете от стаята.
— Предавайте ми ключове, когато излизате. А аз ви дава пропуск.
— Звучи съвсем справедливо.
Пиколото посочи дъното на коридора и Фишър тръгна напред пръв. В една чупка видя номера на стаята си — седемстотин четирийсет и пет, и отключи вратата. Влезе вътре, последван от пиколото.
— Това е стаята ви, господине — каза Фишър.
— Моля?
— Нищо.
Фишър се огледа. Стаята бе средна, облицована в светъл фурнир по скандинавски модел.
Двете легла бяха с размери по-малки от нормалните, дюшекът сигурно бе от дунапрен, а чаршафите от груб памучен плат. Килимът бе керемиденочервен и очевидно се нуждаеше от пране. Но той се съмняваше, че това може да се практикува на изток от Берлин. „О, това са нещата, които само при нас са съществена необходимост.“ Иначе стаята бе чиста, с изключение на прозореца. В целия Съветски съюз досега не бе видял един-единствен чист прозорец. „Уиндекс“! Ще им изпратя „Уиндекс“! Някаква миризма на бор, идваща от препарата за дезинфекция, му напомни за отбивката в Бородино.
— Хубава стая. — Пиколото натисна копчето на някаква лампа и се учуди, че тя свети. — Хубава светлина.
— Чудесна шибана светлина. Волтове, ватове, лумени, всичко.
Пиколото се завря в банята, отвори гардероба, после няколко чекмеджета на шкафа, и протегна ръце, сякаш искаше да каже: „Всичко това е ваше.“
Фишър въздъхна и изрови от раницата си малко рекламно шишенце одеколон „Арамис“.
— Това подлудява жените.
Татаринът го помириса.
— А-а — той засия от задоволство, а дръпнатите му очички се свиха още повече. — Благодаря. — Обърна се и излезе.
Фишър разгледа вратата. За разлика от вратите във всички други хотели на изток от желязната завеса, в които бе отсядал, тази тук нямаше шпионка, нямаше резе, нито пък верига. Отиде до леглото, излегна се и изхлузи кецовете си „Рийбок“. Задържа поглед върху тавана, после се изправи и погледна телефона. Указателят на хотела бе просто един-единствен напечатан лист. Набра трицифров номер. Обадиха му се от рум сървис и той си поръча бутилка водка. „Това е първото хубаво нещо за деня.“
Премисли случилото се през последните няколко часа. Бе успял да потисне страха си пред полицията, а когато се регистрираше в хотела, се държа естествено и малко наперено. Но куражът му се изцеждаше капка по капка в тихата празна стая. Започна да трепери, после скочи от леглото и закрачи напред-назад. Какво ще стане, ако сега дойдат да ме приберат? Може би трябва да се опитам да се свържа с посолството. Но онова копеле ми каза да си стоя в хотела. Те ме следят. Дали знаят какво се случи при Бородино?
Спря на място. „Това не е обикновен проблем. Това е въпрос на живот и смърт.“ Осъзна, че трябва да се успокои, за да може да разсъждава трезво. Не бива да мисли, че ще го арестуват или убият. Само спокойно ще може да намери решение на цялата тая шибана история.
Отиде до прозореца и погледна през мръсното стъкло. От стаята, която беше ъглова, се виждаше Червеният площад. Отляво бе Кремъл и той се загледа в двора му. Десетте призрачни кубета на храма „Василий Блажени“, подобни на глави лук, сякаш висяха във въздуха над тъмния паваж като гигантски балони, пълни с хелий, а отвъд тях се издигаше огромният ГУМ — тукашният универсален магазин. Улиците бяха пусти, сградите — тъмни, но паметниците — ярко осветени. Откъм Москва река се носеше мъгла и се кълбеше около уличните лампи, минаваше над стените на Кремъл и свиваше зад ъглите, сякаш търсеше нещо. Фишър реши, че в целия град има нещо злокобно. Усещаше нещо неестествено в тези студени, мъртви улици.
На вратата се почука силно и той се стресна. Чукането се повтори. Фишър пое дълбоко дъх, отиде до нея и отвори. Тантуреста жена стоеше отпред с кофа за лед в ръка, от която се подаваше литрова бутилка „Московская“. Фишър я покани да влезе, даде й една паста за зъби и я изпрати.