— Та той не разбира копче от тия неща. Нито пък ти.
— Точно до тоя извод стигнахме към 4 часа и аз си тръгнах.
— Знаеш ли, всеки човешки живот се нуждае от някакво духовно измерение, иначе не е пълноценен. Не ти ли се струва, че нещо липсва в живота ти?
— Да. Липсват сексът, спортът и религията.
— Мислех, че и аз съм от отбора. Вие двамата не играете честно. Не може да ме използвате и в същото време да ме държите в неведение.
— Кажи го на Сет.
— Мисля че не ти е много приятно да разговарям с него.
— Можеш да разговаряш с когото си искаш.
— Помни какво ми казваш.
Минаха през входната врата и се озоваха в двора на манастира. Хората наоколо оглеждаха с любопитство скъпите ботуши и хубавото палто на Лиза от непромокаем плат. Холис бе облечен в широко синьо палто, с шапка с тясна периферия, а новите му обувки скърцаха.
Холис и Лиза вървяха ръка за ръка по една мокра павирана алея, покрита с изпочупени клонки и окапали листа. Лиза обясни:
— Това е дворецът „Лопукин“. Тук Борис Годунов се е възкачил на трона. Освен това, както ни обясни Саша, в него Петър Велики затворил сестра си. Той обесил политическите й привърженици точно под прозореца на килията й.
Холис огледа дългия прозорец, богато украсен с гипсови орнаменти.
— Ако тогава прозорците са били толкова мръсни, колкото и сега, тя едва ли е забелязала.
Лиза продължи, без да обръща внимание на неговата забележка:
— Манастирът е бил не само женски метох, но и място за усамотяване на високопоставените дами. Бил е и крепост, както сам виждаш, твърдина срещу набезите от юг към Москва. Странна комбинация, но това е нещо обичайно за древна Русия. Манастирът съществувал чак до революцията, когато комунистите се отървали от монахините никой не знае какво точно се е случило с тях и мястото станало клон на Държавния исторически музей. Но всъщност никой никога не го е било грижа за Новодевическия.
Холис сам виждаше, че градините се задушаваха от плевели, а дърветата се нуждаеха от подкастряне — клони стигаха чак до земята и препречваха алеите.
— Но тук все още е доста красиво и спокойно. Хората идват, за да се отдадат на размислите си. Това е нещо като неофициален център на религиозното пробуждане тук, в Москва — каза Лиза.
— И сигурно точно поради тая причина гъмжи от агенти на КГБ.
— Да, сигурно. Но засега те се задоволяват само с имена и снимки. Все още не е имало инциденти. — Тя стисна ръката му. — Благодаря ти, че дойде с мен. Всъщност можеш да се възползваш от възможността да посетиш гроба на Гогол.
— Сигурно ще го направя.
— Така си и мислех. Затова си облечен в тия глупави дрехи, нали?
— Да, работата го изисква.
— Може ли да дойда с теб?
— Страхувам се, че не.
Пътеката ги отведе до един каменен площад, където се издигаше красива камбанария. В дъното на площада имаше бяла църква с много кубета.
— Това е църквата на Светата дева на Смоленск — обясни Лиза. — Ако някога се омъжа, искам да се венчая в източноправославна църква.
Холис се чудеше дали тя бе казвала това и на Сам Алеви.
— Ти имаш ли църковен брак?
— Не, ние се оженихме в един свръхзвуков изтребител. Церемонията се водеше по радиото от един свещеник от военновъздушните сили. Когато той ни обяви за законни съпрузи, ние катапултирахме. След това всичко ни тръгна надолу като при спускане.
— Както виждам, с теб днес не може да се говори.
Холис оглеждаше хората наоколо. Бяха предимно възрастни жени и мъже, но имаше и по-млади — момчета и момичета от горните класове и студенти. Тук-там видя и цели семейства.
Когато минаваха покрай църквата, видя, че много от хората се спираха, кланяха се и се кръстеха. Някои от старите жени бяха коленичили върху мокрия камък и хората трябваше да ги заобикалят. Холис си спомни първото си влизане в Кремъл. Тогава една старица неочаквано се прекръсти пред една от църквите, поклони се, а после повтори това няколко пъти. Един милиционер се приближи до нея и й каза да се маха. Тя не му обърна внимание и коленичи на земята. Туристи и московчани я наобиколиха и я наблюдаваха с любопитство, а милиционерът доста се притесни. Най-накрая старицата се изправи на крака, прекръсти се отново и продължи нататък из Кремъл, забравила къде се намира и в кое време живее, забравила за войниците и червените петолъчки, които заместваха някогашните кръстове. Това бе невероятно събитие за нея. Тя току-що бе видяла църква! Навярно това бе църквата на нейния светец покровител, ако руснаците все още имаха светци. И старицата бе направила това, което изискваше нейната вяра.
Лиза гледаше как хората изпълняваха ритуала пред църквата, стояла затворена за богомолци цели 70 години. Сега тя бе най-интересната забележителност в целия музеен комплекс.
— Цели 70 години са ги преследвали, убивали са свещениците им, събаряли са църквите им, горили са библиите им, а те все още вярват в Бога. Тия хора са надеждата на Русия. Убедена съм, че скоро ще извоюват някакви промени.
Холис погледна хората, запазили вярата си в Бога тук, сред атеизма на Москва, и си помисли, че това няма да е много скоро — бяха твърде малко и твърде слаби.
— Може би… някой ден.
Прекосиха площада и Лиза го поведе към една друга църква — по-малка от първата, измазана с гипсова мазилка и само с едно кубе.
— Ето тук ще бъде литургията. Това е църквата „Успение Богородично“.
— Има нужда от реставрация — каза Холис.
— Да, така е. Казаха ми, че за Олимпийските игри през 1980 година църквите в Москва и това място тук били поизлъскани набързо.
Холис кимна. Огледа старите дървета наоколо и древните сгради на крепостта манастир. Комплексът сега бе на по-малко от два километра от Червения площад, но влезеше ли зад стените му, човек сякаш попадаше в 16 век, когато светът сигурно е бил по-прост, но в никакъв случай не по-малко ужасяващ.
Лиза спря на около десетина метра от църквата. Пред вратите стояха шестима мъже и проверяваха документите за самоличност на някои от хората. После записваха нещо в бележниците си. Холис забеляза и един мъж, който се правеше на турист и снимаше всички, отправили се към църквата. Един от шестимата се спречка с млада жена, която очевидно отказа да покаже документите си.
— Предполагам, че тия мъже не са разпоредители, а?
— Не, те са тъпанари.
Холис продължаваше да гледа нататък. Жената най-накрая успя да се отскубне от хората на КГБ, без да покаже паспорта си, но след това не направи опит да влезе в църквата, а бързо се отдалечи.
Старите бабички минаваха тромаво край проверяващите от КГБ, които не им обръщаха внимание, както и те на тях. Холис отдавна се бе убедил, че тия облечени в черно жени са невидими. Освен това те бяха и съвсем свободни, като животните в оня кошмарен свят на Джордж Оруел. Свободни, защото никой не го бе чак толкова грижа за тях, че да ги тикне в затвора.
— Обикновено не спират хора, които приличат на западни граждани — каза Лиза.
— Е, аз приличам на западен гражданин, нали? Ще се усмихвам.
— Да, но обувките ти скърцат.
Когато доближиха входа на църквата, тя го хвана под ръка. Един от КГБ — оня, дето се заяде с жената, ги спря и се обърна към Холис:
— Карточка!
Холис му отвърна на английски:
— Не разбирам нищо от шибания ти език, Мак.
Мъжът го изгледа от горе до долу, махна ръка в знак, че го пропуска, и се обърна към следващия. Тогава забеляза Лиза. Усмихна се и повдигна леко шапка, после поздрави на руски:
— Добро утро!
Тя му отговори също на руски:
— Добро утро! Ще влезете ли с нас, за да отпразнуваме посланието на Христос към света?
— Не, няма. — След това добави: — Но не забравяйте да предадете най-искрени почитания на Исус от сина на Елена Крукова.
— Непременно. Може би някой ден вие сам ще му ги предадете.
— Може би.
Лиза поведе Холис нагоре по стълбите.
— Както разбирам, често идваш тук — каза той.
— Обикалям една след друга шестте оцелели православни църкви в Москва. Оня, дето ни спря, сигурно редовно работи през уикендите. От две години идвам тука и го виждам почти всяка неделя. Тия реплики са ни станали вече нещо като ритуал. Мисля, че му харесва.