Ръката му трепереше, докато си наля половин чашка от леденостудената водка. Изпи я на един дъх и очите му се насълзиха. Наля си отново и закрачи из стаята. „Следващото почукване ще бъде или за багажа ми, или пък от хората на КГБ. Това шибано КГБ…“ Той млъкна. Бе чувал, че всяка стая се подслушва, и вярваше, че е така. Някъде бе чел, че в стената или на тавана на някои стаи има инсталирани камери и по този начин може да се наблюдава всичко вътре. Остави чашата си на нощното шкафче, изгаси лампата, обу се и си взе раничката. Отиде в банята, дръпна тоалетното казанче и изгаси светлината. Докато водата в тоалетната все още шумеше, той излезе от банята, тихо се промъкна през вратата на стаята и се озова в коридора. Огледа се, после тръгна в посоката, откъдето бе дошъл с пиколото, и стигна до асансьора. Лицето на дежурната не се виждаше зад броя на „Космополитън“. Тя или не го виждаше, или пък й бе все едно. Фишър проследи с поглед заглавията на корицата: „Недостиг на мъже! — «Космополитън» намира най-добрия начин да се справи“, „Как може да спечели свитото момиче“, „Защо приятелите стават най-добрите любовници“, „Радостта от възобновяването на един стар романс“.
Фишър остави ключовете си на бюрото. Тя го погледна.
— Ало, господин Фишър — и му подаде пропуска.
Той натисна копчето на асансьора и се приготви да чака дълго. Водката вече бе започнала да му действа.
— Добро ли е списанието?
— Да, много е секси.
— Точно така.
— Американските жени имат прекалено много проблеми.
— Не съм забелязал.
Тя посочи списанието.
— Имат толкова главоболия с мъжете.
— Жените космополити имат повече проблеми от другите.
— А-ха.
Фишър се поколеба, но след това извади един гланц за устни. Беше матово розов и щеше да отива на тена й. Тя се усмихна, докато го разглеждаше.
— Благодаря ви. — Извади огледалце от чантата си и се залови веднага да го изпробва.
Фишър забеляза, че не беше точно нейният цвят, но за нея това нямаше значение. Хареса му начинът, по който свиваше устните си. Асансьорът дойде и той се качи. Двама руснаци, от които се разнасяше миризма на салам, стояха тихичко зад него. Фишър усети, че се изпоти под мишниците.
Излезе във фоайето и се почувства малко по-добре. Откри бюрото за обмен на валута, но то бе затворено. Приближи се до регистратурата и попита служителката дали ще му осребри един чек на Интурист за пет рубли. Тя му отговори отрицателно. Фишър попита къде е представителката на Интурист и му отговориха, че си е тръгнала.
Той се огледа. Всичко, от което имаше нужда, бе само една въшлива монета от две копейки. „Поради липса на пила за нок… По дяволите!“ Видя, че френската двойка все още беше там, и се приближи до тях.
— Pardon, monsieur, madame. Pais besoin de deux kopeks. Pour le telephone.*
[* Извинете, господине, госпожо. Нуждая се от две копейки. За телефон. (фр.). — Б.р.]
Мъжът го погледна недружелюбно. Жената се усмихна любезно и затършува в чантата си.
— Oui.
— Merci, madame. Merci.*
[* Благодаря, госпожо. Благодаря. (фр.). — Б.р.]
Фишър се отдалечи и намери една-единствена телефонна кабина в къс коридор, водещ към „Берьозка“. Влезе вътре, затвори вратата след себе си и извади от раничката си своя телефонен указател. Намери номера на американското посолство, пусна двете копейки в автомата и набра цифрите.
Телефонът даваше свободно. Сигналът беше къс и съвсем не приличаше на този, с който Грегъри Фишър бе свикнал у дома. Преглътна няколко пъти и каза „Ало“, за да чуе как звучи гласът му. Кръвта пулсираше в ушите му. Не сваляше очи от коридора. Телефонът продължаваше да звъни.
4.
Лиза Роудс седеше в офиса на дежурния на първия етаж в административната сграда на легацията. Часовникът на стената сочеше 20,45. През цялата вечер телефонът изобщо не бе звънял. Това съвсем не беше посолство, около което се тълпят разгневени хора, нито пък имаше някаква вероятност да бъде вдигнато във въздуха от терористи. Пък и Москва не бе град, където полицията би позвънила, за да те информира, че е задържала в изтрезвителното десетина твои съотечественици. Тя запали цигара и задраска един ред от статията, която подготвяше за пресата.
Вратата се отвори и в малката канцелария се подаде главата на Кей Хофман — шефката на Лиза.
— Здрасти! Нещо интересно?
— Да, но в Рим. Здравей, Кей. Заповядай, влез.
Кей Хофман влезе и седна върху радиатора под прозореца.
— Ето. Така ми е добре на дупето. Навън е доста студено.
Лиза се усмихна, загледана в Кей Хофман. Кей бе почти на петдесет, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Можеше да мине за приятно закръглена или пък едра. Във всеки случай, според мъжете, бе сладострастна и непринудена.
— Не мога да ти предложа нищо за пиене — каза Лиза.
— Не се притеснявай. Просто реших да се отбия на тая измишльотина — традиционния прием на посланика в петък вечер.
Лиза кимна. Коктейлът, който посланикът даваше всеки петък вечер, бе един вид развлечение в края на работната седмица. По традиция на приема можеха да присъстват всички американци, намиращи се в Москва, и на времето, когато се брояха на пръстите на двете ръце, получаваха индивидуални покани. Но сега, с разширяването на търговския обмен и туризма, това бе нещо като отворена покана за всички и човек трябваше просто да знае за нея. Служителите в посолството се радваха да срещнат нови физиономии, а приходящите американци обикновено много се впечатляваха от събитието. Нещо като да седиш на една маса с капитана на кораба, помисли Лиза.
— Ела с мене. Обади се на охраната и им кажи къде ще бъдеш.
— Не, благодаря, Кей.
— Понякога там идват доста интересни мъже. Затова ходя. Ти си млада и красива, Лиза. Ти ще ги привлечеш, а аз ще ги сваля.
Лиза се засмя.
— Миналата седмица — продължи Кей — срещнах един интелигентен мъж, който бе дошъл в Москва, за да урежда износа на коняк от Армения в Щатите. Идва тук веднъж на месец. Отсяда в хотела на Търговския център, значи има пари и връзки.
— Красив ли е?
— Да. Много — усмихна си Кей.
Лиза също се усмихна, но насила.
— Нямам настроение за това тая вечер.
Кей сви рамене:
— За какво пишеш?
— О, за онази рок група „Ван Хален“, която свири в Колонната зала.
— Как бяха?
— Заболя ме главата от тях. Но човек би помислил, че Джон Ленън е излязъл от гроба и раздава безплатно дънки „Levi’s“ на всеки.
— Напиши нещо хубаво.
— Опитвам се.
— Какво стана с оня политически офицер — Сет Алеви?
— Не ми се говори за това.
— Добре. — Кей погледна часовника си. — Ще хвана последния половин час. После ще сляза долу в бара при боулинга. Освен ако не ми излезе късметът.
Лиза се усмихна.
— Може да се видим по-късно.
— Трябва ти мъж, миличка — каза Кей и излезе от стаята.
След няколко минути телефонът звънна и червената лампичка започна да примигва, което значеше, че й се обажда дежурният военен от охраната. Тя вдигна слушалката.
— Роудс на телефона.
— Говори младши сержант Хайнс, госпожо. Обади ми се някакъв мъж, който казва, че е поданик на Съединените щати. Иска да разговаря със съветника по защита на гражданските права.
Веждите й се повдигнаха.
— По защита на гражданските права? Защо?
— Не иска да каже. По гласа ми се струва, че е младеж. Не иска да каже и откъде се обажда.
— Свържете ме с него.
— Да, госпожо.
Телефонът щракна и тя чу младши сержант Хайнс да казва:
— Говорете, господине. Обади се мъжки глас:
— Ало?
— На телефона госпожица Роудс. С какво мога да ви помогна?
Известно време отговор не последва, след това гласът каза:
— Искам да говоря със съветник по защита на гражданските права. Ако е възможно, нека да е някой от въздушните сили.