— Знам.
— Липсваше ми. И се безпокоях за тебе.
— Благодаря.
— Смяташ ли, че на връщане към посолството може да имаме проблеми?
— Ще намеря телефон и ще се обадя на охраната. Близо сме до явка „Фокстрот“. Това е паметникът на Ленин от северната страна на стадиона. Запомни го, ако случайно се разделим.
— Как така, ако се разделим?
— Просто ако се случи нещо такова.
Те влязоха в тунела, където имаше десетина души, потърсили убежище от дъжда. Холис спря, докато очите му свикнат със слабата светлина. Лиза свали подгизналата си шапка и избърса лицето си с носна кърпичка.
Сет Алеви излезе от мрака.
— Последвайте ме — лаконично каза той, но Холис реши, че като се имат предвид обстоятелствата, това бе напълно достатъчно.
28.
Сам Холис и Лиза Роудс стояха пред входа на посолството и се сбогуваха с хората, дошли да ги изпратят. Лиза целуна колегите си, а Холис стисна ръцете на бившите си подчинени и козирува. Посланикът беше изпратил колата си — широк линкълн с държавния печат от двете страни — и шофьорът отвори задната врата.
Кей Хофман целуна продължително Холис и каза:
— Искам покана за сватбата.
Холис не знаеше нищо за никаква сватба, но отговори:
— Добре.
— Спомням си, веднъж ти казах, че ще те изритат заради снимките ти — каза Чарлз Банкс на Лиза.
— Радвам се, че не е тази причината, Чарлз — усмихна се тя. — Радвам се, че е за нещо действително важно.
— Изпрати ми екземпляр от книгата си.
— Дадено.
Холис и Лиза седнаха в линкълна. Шофьорът, Фред Сантос, затвори вратата и седна зад волана.
Колата потегли и всички започнаха да им махат. Пред поста на охраната имаше десет морски пехотинци с пушки, които им отдадоха чест. Холис отвърна на поздрава. Двамата съветски милиционери се вторачиха в линкълна и пътниците в него, докато колата излезе на улицата. Всички наблюдателни постове край посолството надничаха от прозорците на околните сгради и от черните си чайки. Един човек, изправен до чайката си, в когото Холис разпозна Борис, им махна. Холис също помаха с ръка.
— До свидания — и добави: — Кучият му син.
Фред Сантос се изсмя. Лиза се обърна назад, за да види през задното стъкло за последен път сградата на консулството и стените на американското посолство, докато железните врати с орлите върху тях се затваряха.
Холис разгърна един брой на „Ню Йорк Таймс“ отпреди два дни и прочете: „Днес времето ще бъде ясно и слънчево.“ — Става въпрос за миналата събота. — „Температурата ще бъде 17 градуса.“ — Чудесно. — „Метс е спечелил и втората среща от бейзболния шампионат.“
— Ще се разплача — каза Лиза, загледана право пред себе си.
— От „Детройт“ ли си?
Линкълнът криволичеше по тесните улички на Красная Пресня. Холис остави вестника и погледна през задния прозорец. Плътно зад тях ги следваше форд със Сет Алеви на предната седалка и трима мъже от охраната. След форда микробусът на посолството караше багажа с личните им вещи. Пред тях се движеше друг форд с трима морски пехотинци и Бърт Милс, служител на ЦРУ и заместник на Сет Алеви.
— Няма нито самолети, нито танкове — отбеляза Холис.
— Това е доста глупаво — каза Лиза.
— Сет много се грижи за теб.
Тя запази мрачно мълчание.
— Е, това трябва да е облекчение за вас, нали? — попита Фред Сантос.
— Да — отзова се Холис.
— Въпреки че, колкото и да е странно, всички, които откарвам до летището, са някак тъжни. Казват нещо от рода: „Искаше ми се да направя нещо повече тук.“ Или пък си мислят за приятелите, които оставят в посолството. Някои съжаляват и за руските си приятели, с които вече никога няма да се видят. Предполагам, че човек свиква с мястото, където е назначен. Москва е много тежко назначение. Но, от друга страна, може би е място, където чувстваш, че хората те ценят и имат нужда от теб. Нали разбирате?
— Разбирам — отговори Холис. — Колко още ти остава?
— Година и две седмици. След това — връщам се във Вашингтон. Година и две седмици. Не е много.
— Може би.
Холис бе пристигнал в Москва, когато Държавният департамент взе решение, че се налага да замени руснаците, наемани за обслужващ персонал, с американски служители.
Предишният шофьор на посланика, Василий, приятен възрастен господин, за когото всички знаеха, че е полковник от КГБ — получаваше месечна заплата от двеста долара и в Държавния департамент смятаха, че това е много изгодно. Но Алеви привлече вниманието върху опасността, която представляваше полковникът от КГБ в качеството си на личен шофьор и подчерта, че ако става въпрос за пари, Василий би платил с радост двойно повече, стига само американците да го оставят на работа. И след като в продължение на петдесет години съветските граждани бяха оставяни спокойно да шпионират в посолството, Държавният департамент започна да осъзнава за какво всъщност става дума. Нищо чудно, помисли Холис, че хората от разузнаването смятат дипломатите за глупаци.
Всеки американец от обслужващия персонал получаваше по около три хиляди долара на месец заедно с осигурителните вноски и се нуждаеше от жилище. Но Холис смяташе, че разходите си струваха, стига хората да не бяха възпитаници на Школата за магии каквито бяха семейство Келъм.
— Хей, Фред — каза Холис, — кой игра като нападател за „Мете“ през миналия сезон?
— Не се интересувам от бейзбол, полковник. Но ако искате да говорим за Националната футболна лига, мога да ви проглуша ушите.
— Може би по-късно.
Линкълнът зави по Ленинградски проспект — широка улица с шест платна, разделени по средата с дървета. Насочиха се към северния изход на Москва. Холис съзерцаваше масивните сиви жилищни блокове, оголените дървета и мрачното небе. Подозираше, че ще запомни Москва точно по този начин. Ленинградски проспект прерасна в Ленинградска магистрала и конвоят от четири коли увеличи скоростта.
— Сега се чувствам по-добре — каза Лиза. — Това е за добро. Ще е добре за нас. — Тя се пресегна и затвори разделителното стъкло. — Виждаш ли, Сам, ние се влюбихме тук при крайно сложни и напрегнати обстоятелства, които водят до комплицирани и несигурни чувства.
Холис отвори малкия хладилен бар.
— Има кутия белгийски шоколадови бонбони и малко френско шампанско.
— Чу ли какво ти казах?
— Не.
— Ами чуй ме!
— Слушам.
— Добре. В Москва любовта ни бе някак си изолирана от външния свят, а самата Москва също сякаш не съществува реално. Но ето че сега ни експулсират — твърде скоро след като се открихме взаимно, чувствата ни нямаха достатъчно време, за да се определят, и аз се опасявам, че…
— Репетирала ли си го?
— Да.
— Можеш ли да го представиш под формата на кратко резюме?
— Престани да се правиш на идиот.
— Искаш ли бонбони, или не?
— Не. — Тя затръшна вратата на барчето. — Нека ти задам един въпрос. Кого напусна Катрин — теб, или Москва?
Холис се зае с тапата на шампанското.
— Отговори ми!
— Тя напусна полковник Холис, шпионин в Москва. — Тапата излетя с гръм и се удари в тавана, а Фред Сантос подскочи на седалката си. — Извинявай, Фред — извика Холис през разделителното стъкло.
— Господи, полковник… — Сантос се хвана за сърцето с театрален жест.
— Тази страна страшно изнервя хората — отбеляза Холис на Лиза. — Забелязала ли си го? — Той наля шампанското в две високи чаши и й подаде едната. — Не за края, а за началото — каза той.
— Ооо! Обичам те! — Тя го прегърна и разля шампанското върху импрегнираното му палто. Холис я целуна. Морският пехотинец, който шофираше колата зад тях, игриво им подсвирна с клаксона си. Холис хвърли поглед назад през рамото на Лиза и видя, че Алеви ги гледа изпитателно от предната седалка на колата.
Влязоха в общата чакалня на летище Шереметиево на път към дипломатическото крило.
— Изчакайте ме тук за минутка, моля — каза Бърт Милс, заместникът на Алеви.
Холис и Лиза застанаха сред тълпата в огромната нова чакалня. Холис помисли, че преди да пристъпи към проектирането, архитектът й се е специализирал в конструиране на тракторни депа. Ниският таван бе боядисан в медночервено, което придаваше на цялото помещение мрачен, суров и неприветлив вид! Както в целия съветски транспорт и тук имаше остър недостиг на удобства и услуги. Холис успя да забележи само един павилион, където продаваха храна, и пред него се бяха струпали поне стотина души. Съветските граждани, които пристигаха или пътуваха по вътрешните линии, влачеха огромни денкове по сивия под, покрит с плочки. Холис така и не успя да разбере къде ги слагат.