Холис и Лиза си сложиха палтата и взеха ръчния си багаж.
— Аз ще дойда с вас — приближи се към тях Бърт Милс.
— Няма нужда — отвърна Холис.
— Имам заповед.
Холис, Милс и Лиза минаха покрай граничаря с автомата и последваха руснака с палтото, който ги изведе навън по стълбите до малкия автобус, чакащ ги на пистата. Дребният сняг се сипеше като прах от забуленото с облаци небе, откъдето от време на време надникваше зимното слънце и обагряше в бледожълти оттенъци покритата със сняг писта. Те се качиха в автобуса, в който нямаше други пътници, и шофьорът потегли към рулевите пътеки, където се виждаше огромното туловище на един Боинг 747 със синьо-белите цветове на Пан Ам.
— Погледни го, погледни го! — каза Милс.
— Много добре изглежда, момчета — отговори Холис.
— Хайде да си сменим местата, Сам — предложи Милс.
— Мога ли да се прибера в посолството и да преспя с жена ти?
— Разбира се. Ще й телеграфирам от Франкфурт — разсмя се Милс.
— Свине — промърмори Лиза.
Когато се приближиха до самолета, Холис забеляза, че около него бяха разположени четирима граничари с автомати.
Автобусът спря до стълбичката на самолета и те слязоха.
— Ще се повъртя малко наоколо — каза Милс. — Но смятам, че ще стигнете до вкъщи без проблеми. — Той се здрависа с Холис и продължи: — За мен беше голямо удоволствие да работя с истински професионалист. — Стисна и ръката на Лиза. — Приятно пътуване.
Холис и Лиза се качиха по стълбичката и горе ги посрещна усмихната жена, която заговори с носов глас:
— Здравейте, аз съм Джо, вашата стюардеса. Как сте тази сутрин?
Холис забеляза, че тя има тъмен загар, нещо, което отдавна не беше виждал.
— Добре сме, Джо — отвърна Холис. — А вие?
— Прекрасно. Заедно ли пътувате?
— Да — отговори Лиза.
Джо погледна в бордовия списък.
— Вие сте нашите пътници от дипломатическия корпус, нали?
— Точно така — отвърна Холис. — Затова си имахме отделен автобус и охрана.
Лиза го смушка в ребрата. Джо се усмихна.
— Местата ви се намират нагоре по витата стълба. Да ви помогна ли за чантите?
— Няма нужда — отговори Холис.
— Колко време сте прекарали тук?
— Около две години — отговори Лиза.
— Боже мой! Обзалагам се, че сте щастливи, че се прибирате вкъщи.
— Да.
— Е, аз пък се радвам, че мога да ви помогна да се доберете до дома.
Холис осъзна, че доста отдавна не е бил обслужван с усмивка, и това леко го подразни.
— И аз се радвам — каза той.
— Разположете се удобно. Веднага щом пристигнат рейсовете с другите пътници, ще се кача при вас.
Холис тръгна напред по витата стълба към клипер класата, която се намираше под купола на Боинг 747. Те окачиха палтата и подредиха чантите си в едно гардеробче, после се настаниха в две от предните кресла. Срещу тях имаше още две кресла, обърнати с лице назад.
Куполовидната кабина изглеждаше мистериозно тиха и Холис изпита мимолетното чувство, че този Боинг 747 е някаква фалшификация, а Джо е възпитаничка на Школата за магии. Той се засмя.
— Какво смешно има?
— Струва ми се, че в крайна сметка това място се оказа по-силно от мен — каза той, взимайки ръката й.
— Е, поне го разбра в подходящия момент.
Вратата на пилотската кабина се отвори и в помещението влезе мъж в синя униформа.
— Здравейте. Аз съм Ед Джонсън, капитанът на самолета. Полковник Холис и госпожица Лиза Роудс?
— Точно така.
Джонсън огледа празната каюта, след това се наведе към тях, като се облегна на дръжките на креслата.
— Получих телеграма от посолството ни в Бон, в която ми съобщават, че сте се забъркали в някаква историйка тук.
Холис кимна.
— Съветват екипажа да внимава за това, което става наоколо. Не знам нищо повече от прочетеното във вестниците.
— Това е горе-долу всичко.
— Вие от военновъздушните сили ли сте, полковник?
— Точно така.
— На какво сте летели?
— Преди всичко на Ф–4.
— Прекрасен самолет.
Известно време Джонсън и Холис говориха за самолети, а Лиза прегледа последното издание на „Таймс“ за миналата седмица. Джонсън се върна в пилотската кабина и Лиза отбеляза:
— Говореше така, сякаш за разнообразие си решил да проучиш този въпрос.
— Единствените неща, които ме интересуват, са сексът, спортът и религията.
— Взе ли вече решение дали ще летиш отново?
— Мисля че това не зависи от мен.
— Но би ли се върнал, ако можеше?
— Не знам. Това, което знам, е, че последният самолет, който пилотирах, се разби заедно с мен. И все пак… понякога все още чувствам руля в ръцете си и усещам вибрациите на двигателите, които преминават по целия самолет, докато той набира мощност и се втурва напред по пистата, след което се издига нагоре… Разбираш ли?
— Когато го представяш така, ми се струва, че разбирам. — Лиза пак се зачете в списанието, след което отново вдигна поглед. — Винаги когато се прибирам по време на отпуска, се чувствам като чужденец в собствената си страна.
— Трябват ти няколко седмици, за да влезеш в ритъма на живот на всяка страна — отговори Холис, — включително и на своята.
— Знам. — И тя добави. — Знаеш ли, Сам, почти имах чувството, че Москва и посолството са моят дом, а аз заминавам за някаква чужда държава. Липсват ми апартаментът и бюрото ми, приятелите. Мисля, че пак ще се разплача.
— Разбирам те. — И наистина беше така, защото той също усещаше някакви носталгични тръпки в душата си. Въпреки че беше напълно необяснимо защо изпитваше такива чувства към страната, в която едва не го бяха убили. Но същото бе усетил и към Виетнам. Предполагаше, че има страни, които по странно перверзен начин възбуждат човешките ти сетива и те карат да функционираш на високи обороти, всеки ден. След това, където и да попаднеш, ти се струва, че всичко става адски бавно. — Това е нормално чувство. А и на трудните постове си създаваме особено добри приятели. Трябва да се справиш с това.
— Извинявай — каза тя и изтри очи с кърпичката си.
Пътниците започнаха да се качват и Холис чуваше стъпките им по стълбата. Майк Салерно беше първият, който се качи горе и седна в едно от местата срещу тях.
— Вие, приятелчета, сте се качили дори преди първа класа.
— Това е една от най-дребните ни привилегии — отговори Холис. — А ти как се качи тук толкова бързо?
— Блъсках се, бутах се. Аз съм репортер.
— Завинаги ли се прибирате вкъщи? — попита Лиза.
— Не, помолих за двуседмичен отпуск с лечебна цел.
Холис видя, че долу на пистата имаше двама мъже в кафяви палта, които стояха на снега и разговаряха с други двама въоръжени мъже, облечени в зелените шинели на граничните патрули на КГБ.
— Надявам се, че снеговалежът няма да забави излитането — каза Лиза, като погледна часовника си.
Холис забеляза, че при тях имаше само шест пътници, въпреки че капацитетът на салона беше четиринадесет. Близо до стълбата седнаха мъж и жена на средна възраст, които, доколкото Холис чуваше, говореха с британски акцент, а от другата страна на пътеката в креслата срещу тях се бяха настанили четири немски бизнесмени. Единият от германците говореше с Джо на английски.
Джо отиде в предната част на салона и съобщи, без да използва микрофона:
Ще трябва да изчакаме няколко минути, докато получим разрешение. Излитанията, се забавят поради лошите метеорологични условия. Щом се издигнем във въздуха, ще раздадем безплатните напитки. — Тя се обърна към германците. — Разбрахте ли, господа?
Този, който говореше английски, й кимна и преведе съобщението на другите.
Холис се изправи, отиде в задната част на малкия купол и погледна през прозореца. Автобусът им все още беше там, а Бърт Милс стоеше, облегнат на него. Един от мъжете с кафяви палта се приближи към него заедно с въоръжен граничар и размени с Милс няколко думи. Милс извади дипломатическия си паспорт пред лицето на агента на КГБ. Холис забеляза, шофьорът на автобуса започва да нервничи, защото вероятно никога преди не бе виждал някой да спори с човек на комитета. Милс не знаеше много руски, което вероятно е предимство в тази ситуация, помисли Холис. Той сочеше земята под краката си и Холис имаше чувството, че го чува да казва: „Ще стоя на това шибано място, докато самолетът не излети.“