В крайна сметка агентът на КГБ с кафявото палто каза нещо на шофьора на автобуса и колата потегли, оставяйки Милс на заснежения път на половин километър от сградата на летището. Агентът на КГБ самодоволно се усмихна, обърна се и тръгна към автомобила си. Милс направи многозначителен жест със средния си пръст, след което остана да стои на мястото си с ръце в джобовете. Агентът на КГБ го наблюдаваше от колата. Холис се върна в креслото си.
— Всичко наред ли е? — попита Лиза.
— Да.
— Нервни ли сте, приятелчета? — попита Салерно. — Това не ме учудва.
Холис се зачете в сутрешния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Салерно четеше евтин детективски роман за някакъв Джо Райкър, а Лиза бе заменила „Таймс“ с „Вог“.
— Ако ще живеем в Щатите, ще ми трябват такива дрехи — каза тя на Холис.
Той хвърли поглед към списанието в ръцете й.
— Може би ще се наложи да живеем накъде другаде.
— Можех да си купя оттук черно самурено палто за десет хиляди и да го продам в Щатите за четиридесет — отбеляза тя.
Холис промърмори нещо иззад вестника си.
— Защо ни бавят?
— Заради времето — Холис чу как двигателите изреваха и после заглъхнаха. Джо излезе от пилотската кабина:
— Разрешиха ни излитане. Моля, затегнете коланите. Изгасете цигарите. — Тя изрецитира правилата за безопасност по време на полета, след което седна в едно от празните кресла.
Докато боингът рулираше към пистата, Холис забеляза, че Бърт Милс му маха, и в отговор също му махна. Тежката машина се изтегли до пистата и зави по нея. Моторите изреваха, самолетът се освободи от спирачките и се втурна по заснежения бетон. Никой не говореше. Боингът се издигна във въздуха и прибра колесника.
— Излетяхме — каза Салерно.
Огромният самолет започна да се издига над белите обли хълмове на северозапад от Москва. Лиза промълви сякаш на себе си „До свиданья!“.
— Прав ти път! Поне за две седмици — изръмжа Салерно.
Лиза наблюдаваше през прозореца засипаната със сняг земна повърхност. На юг видя магистралата Москва — Минск, малките селца, разпилени по оборните поля, и тъмнозелените елхови гори, които покриваха по-голямата част от района. Очите й проследиха течението на Москва река на запад към Можайск и Бородино. Самолетът навлезе в облачния слой и тя се обърна, към спътниците си.
— Вече никога няма да видя тези места.
— Късметлийка — отбеляза Салерно.
— Тя харесва Русия — обади се Холис.
— Лесно е да се каже, когато си живял в прилично жилище и си пазарувал в дипломатически магазин — промърмори Салерно. — Опитайте се да поживеете като руснаците. Веднъж го направих, за да напиша една статия.
— Добре де — каза Лиза, — това всички го знаем. Но можеш да харесваш хората, без да харесваш системата.
— Хората правят системата. В КГБ работят руснаци.
— Говорите като него — и тя посочи Холис.
— Дори не зная за какво разговаряте — каза Холис и прелисти една страница от вестника си.
— За какви руснаци става въпрос?
— Това ми харесва, Сам — разсмя се Салерно, след това погледна към Лиза. — Вижте, Лиза, бил съм кореспондент в половин дузина страни. Видях хубави и лоши неща навсякъде. Но това място е просто безнадеждно.
Лиза отчаяно въздъхна.
— Е, може би ще успеете да ги накарате да преразгледат статута ви на персона нон грата — добави Салерно. — Тук, в Съветския съюз, понякога реабилитират хората по причини, разбираеми само за съответните ведомства.
— Кои са тези съветски ведомства? — каза Холис.
Салерно отново се разсмя.
— Лиза, разбирам, че изпитвате смесени чувства. Но трябва да признаете, че в крайна сметка ви е станало по-леко. Нали? Това място — той посочи с палеца си към прозореца — е изпълнено с напрежение. Заразява ви с параноя. Но веднага щом го напуснете, започвате да дишате свободно. Виждал съм го по време на много полети — туристите и бизнесмените заминават оттук усмихнати и с олекнали сърца. Знаете ли, че пилотът съобщава, когато самолетът навлезе в немско въздушно пространство? Това не ви ли говори нещо?
Холис се прозя. Лиза отново взе списанието.
— Ще ви кажа какво още научих във връзка с Фишър — каза Салерно.
Нито Холис, нито Лиза отговориха.
— Разбрах от родителите му, че се е регистрирал в хотел „Россия“ — продължи Салерно, — така че предполагам, че наистина е стигнал до Москва. И знаете ли какво още? Открих и един английски турист, който си спомни, че е видял колата с американски регистрационен номер, паркирана пред „Россия“.
— И какво мислиш, че означава това, Майк? — попита Холис.
Лиза беше оставила списанието си.
— Не зная точно. Какво мислят хората от посолството?
— Как бих могъл да ти кажа? — отвърна Холис. — За пръв път чувам за всичко това.
— По дяволите, ти прекрасно знаеш, че Фишър е стигнал до „Россия“. Защото според фактите, приятелчета, той се е обадил оттам в посолството. И е говорил с теб, Лиза.
— Откъде знаеш? — попита Лиза.
— Изтича ви информация. Така че кажи ми как вашите хора ще подходят към този въпрос? Какво правят хората на Сет Алеви?
— Сет Алеви е аташе по политическите въпроси и няма нищо общо със случая Фишър — отговори Холис.
— Хайде стига, Сам.
За момент Холис се замисли. Не можеше да си представи как е изтекла информацията за обаждането на Фишър в посолството. За това знаеха само той, Лиза, Алеви, Банкс и посланикът. Въпреки че бе възможно слушалката да е вдигнал пръв един от морските пехотинци.
— Ще обсъдим този въпрос, когато напуснем територията на СССР — каза Холис.
— Намираме се на американски самолет, който лети на двадесет фута височина й продължава да се изкачва — каза Салерно.
— Независимо от това ще почакаме до Франкфурт.
Джо донесе шампанско и всички си взеха по една чаша. Салерно вдигна своята и каза „Наздоровье!“. Те отпиха и Холис отбеляза:
— Имаш ужасен акцент.
— Така ли? Струва ми се, че ще го преживея.
— Къде си учил руски?
— В Берлин.
— Поискай си обратно парите, след като не можеш да кажеш правилно и най-обикновената наздравица.
— Сам, може ли да поговоря с теб насаме — каза Салерно. — Няма нищо общо със случая Фишър. Обещавам. — Той тръгна към две празни кресла.
— Лиза Роудс е официален представител на правителството на Съединените щати — каза Холис. — Тя има проверка за сигурност. Можеш да говориш и тук.
— Добре. Не исках да обидя никого — кимна Салерно. — Виж, научих нещо странно. Чух, че държите някакъв американец в посолството. Не знам дали този човек е шпионин или пък случайно забъркал се в някаква история в Москва, потърсил после убежище в посолството, или и двете заедно. Историята, която ми разказаха, беше много необикновена.
— Наистина звучи странно — съгласи се Холис.
— Ще ви преча ли, ако запуша? — попита Лиза и извади цигара от чантата си. — Майк, ти също пушиш. Запали си.
— Да — Салерно извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали една. — Хайде, приятелчета. Помогнете ми да проумея този случай. Държите ли някого в посолството? Знам, че имате подземни килии. Съобщи ми го човек от обслужващия персонал. — Той си дръпна от цигарата. — Каза, че в килиите има поне един американец. А може би и двама.
Холис изпитателно изгледа Салерно. Чудеше се дали не се опитва да се добере до някаква информация за семейство Келъм или Додсън. Питаше се и откъде има той тези сведения. Салерно още не го знаеше, но като начало нямаше да отиде по-далеч от Франкфурт.
— Това е нелепо — каза Лиза на Салерно.
— Не, не е — отговори той. — Разбрах още, че човекът, когото държите в килията, се издирва от КГБ. Той явно е техен човек, или предател, или нещо подобно. Но те го търсят.