— Моля ви, сър. Госпожица Роудс…
— Ето къде си. — Салерно неочаквано се появи на вратата. — Какво значи всичко това?
— Това е отговорът на въпроса ти за дипломатическия ни имунитет — каза Холис. — Още е в сила.
— Имате ли дипломатически паспорт? — попита Марченко Салерно.
— Не, по дяволите. Аз работя, за да си изкарвам прехраната. — Той извади съветската прес карта от джоба си. — Журналист.
— Тогава ви моля да се върнете в чакалнята — отговори Марченко. — Вашият автобус също скоро ще потегли.
— Задръжте за малко — той се обърна към Холис. — Те казаха на Лиза, че я викаш. Какво става тук, по дяволите?
— Предложиха ни вертолет, който да ни откара до Шереметиево, за да хванем полета на Луфтханза до Франкфурт.
— Ама че сте късметлии. Значи, докато аз ям сланина със сос от гъби в „Спутник“, вие вече ще се приземявате във Франкфурт. В следващия си живот искам да съм дипломат.
— А какъв си бил в последния си живот?
— Руснак. — Салерно се разсмя и каза на Марченко. — Ей, няма ли някаква възможност да вземете и мен обратно за Шереметиево?
— Невъзможно.
— Нельзя — обърна се Салерно към Холис на руски.
— Това е всичко, което можеш да чуеш в тази страна. За всичко казват нельзя. Някой трябва да ги научи да произнасят „може“.
— Моля ви, полковник! — Марченко бе на границата на търпението си. — Спътничката ви чака.
— Смятам, че не можеш да откажеш тази чест, Сам — Салерно тръгна към телефоните. — Аз незабавно ще се обадя в посолството и ще им кажа, че Интурист ви е постлал червеното килимче, извинете за шегичката. Съмнявам се, че в това има нещо смешно, но посланикът ще вземе мерки да стегне тези хора тук, ако има нещо, което не е наред. Така че не се притеснявайте. Може би ще се видим във Франкфурт.
— Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти — каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:
— Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. — Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.
Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.
Холис видя, че Лиза е на задната седалка.
— Лиза, слизай.
Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.
— Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде — каза Марченко.
Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.
— Сам! Притесних се ужасно… Какво става?…
— Всичко е наред.
Марченко седна на предната седалка и волгата се отдалечи от сградата на летището. Лиза взе ръката на Холис в своите.
— Те ми казаха, че ме чакаш, а после…
— Знам.
— В Шереметиево ли се връщаме?
— Добър въпрос. — Холис натисна дръжката на вратата, но тя едва помръдна. Нещо зазвъня, а на таблото светна лампа.
— Полковник Холис — каза Марченко, — вероятно сте се облегнали на дръжката на вратата.
Холис не отговори. Хвърли поглед през задното стъкло и видя още една волга, в която пътуваха тримата мъже в кафяви кожени палта.
— Отвличат ли ни? — прошепна Лиза в ухото му.
— Трудно е да се каже в тази страна. Понякога се налага да се пита. — Холис се наведе към Марченко. — Комитета?
Ниският мъж се завъртя на седалката си и погледна назад.
— Не, не. Моля ви. Интурист. — Марченко се усмихна. — Толкова, колкото вие сте аташе. — Той отново се разсмя. — И така, тук дойде зимата. А как беше в Москва?
— По-студено — отговори Холис.
— В Москва винаги е по-студено. Знаете ли защо?
— Не. Защо?
— Защото в Москва има осем милиона студени сърца. Затова. Аз съм беларус. Великите руснаци са наполовина татари, всичките. Ние тук сме с по-западен манталитет. Хареса ли ви Москва?
— Много.
— Нима? Шегувате се. Мразя Москва. Но понякога ми се налага да ходя там по работа. Минск е красив град. Германците разрушиха почти деветдесет процента от него и избиха една трета от населението, включително и по-голямата част от моето семейство. Мръсници. Но ние го построихме отново. И то без особено голяма помощ от Москва. Разбирате ли? Арогантните германци и жестоките московци. И по средата кой? Ние.
— Познавам това чувство.
Волгата зави по тесен асфалтиран път покрай оградата на летището. Марченко обърна масивния си гръб към предната част на колата и продължи да говори.
— Но когато в Москва настинат, ние кихаме. Така ли се казва?
— Обратното — отговори Холис.
— Така ли? Когато в Москва кихат, ние настиваме? — Той сви рамене и се обърна с гръб към Холис и Лиза. — Отиваме към вертолетната площадка, естествено. Нямахме време да свалим багажа ви от самолета, така че той ще стигне на летището във Франкфурт утре. Можете да поискате да ви го изпратят в хотела ви във Франкфурт. А за тази вечер разполагате с чантите в багажника на колата. Ако мислите, че мога да направя нещо за вас чрез Интурист, трябва само да ми кажете.
— Вече направихте достатъчно — отговори Лиза.
Марченко се подсмихна.
Волгата зави и се озова на обширна асфалтова площадка, на която беше нарисувано жълто X.
— А — каза Марченко, — ето че пристигнахме. Но вертолета го няма. Напразно сме бързали.
— Може би някой си го е присвоил — каза Холис.
— Да, тук се случват такива неща. Знаете го, разбира се. Хората твърде често си присвояват разни неща. Но мисля, че имаме и още един проблем. Закъсненията.
Волгата спря на края на асфалтовата площадка, без да изключва двигателя. Колата, която ги следваше, се изтегли до тях, а тримата мъже излязоха и застанаха близо до нея.
Марченко погледна първо часовника си, после нагоре към небето.
— А, ето ги. Ще хванете полета на Луфтханза — каза той, вече престанал да се старае да придава искреност на гласа си.
— Кажи ми, че няма от какво да се страхувам — каза Лиза, допряла устните си до ухото на Холис. — Кажи ми, че всичко е наред.
— Мисля, че няма да е излишна известна предпазливост. Нека видим какво са намислили. Може просто да искат да си поговорим.
— Аз също не обичам вертолетите — каза Марченко. — Всъщност днес, недалеч оттук, имаш една катастрофа с вертолет. Пилотът, вторият пилот и двамата пътници, един мъж и една жена, загинали при произшествието. Така са обгорели, че не е възможно да бъдат идентифицирани. Направо са кремирани. Как ли семействата им биха могли да разберат дали наистина са получили останките именно на своите покойници?
В този момент Холис разбра какво точно става. Вече чуваше как перките на вертолета разсичат натежалия от влага въздух. Над разчистената от дървета площадка се появи тъмна сянка, която изпъкна на сивото небе. За момент вертолетът увисна във въздуха, след което започна стръмното си спускане към тях. По формата му Холис позна, че това е Ми–28 — шестместен пътнически вертолет с турбореактивен двигател, подобие на Бел Джет Рейнджър. Аерофлот наистина използваше тези вертолети за превоз на пътници от ВИП от вертолетните площадки в Москва до столичното летище. Но когато машината се приближи, Холис забеляза, че носи отличителните знаци на военновъздушните сили на Червената армия.
— Г-н Марченко, това е наистина много специално отношение към нас — каза той.
— О, да. Вие сте много важни личности. Всъщност — имам инструкции да ви съпроводя. Моля, излезте от колата.
Холис и Лиза слязоха от волгата. Шофьорът извади чантите им и иконата на Лиза от багажника и ги остави на асфалта близо до тях. Един от мъжете, пристигнали с другата кола, застана зад гърба на Холис. Марченко застана до Холис и извика, за да надвие шума от вертолета: