— Да.
— Отведете затворника в килията му и въведете следващия.
Войниците поведоха Холис към вратата. Когато стигнаха до нея, тя се отвори и Лиза влезе в стаята, облечена в сива затворническа униформа. Стори му се, че изглежда бледа, разтреперана и объркана.
— Признай се за виновна. Бъди храбра. Обичам те — каза й Холис.
Тя се вгледа в него, сякаш се опитваше да го познае, след което войниците ги поведоха в противоположни страни и Холис се намери в коридора. Отведоха го обратно в килията му на приземния етаж. Тя беше тъмна, но след малко лампата светна и той видя, че на земята има тефтер. Коленичи и го вдигна, намери и американска химикалка до него.
Холис седна на спалния чувал и опря тефтера на коленете си. Обучението му като офицер от разузнаването предвиждаше и правила за поведение по време на военнопленничество. Трябваше да признае всичко и нищо, да напише каквото и да поискаха от него, стига да не постави в опасност друг затворник или да застраши с това националната сигурност на страната или провежданите в този момент операции.
Накратко, трябваше да играе по тяхната свирка, защото те мислеха, че методите им са безпогрешни.
Основното му задължение беше да избяга, и то като съхрани тялото и разума си. Бяха го уверили, че ако се придържа към тези инструкции, нищо от онова, което би могъл да подпише, каже или напише, няма да му бъде предявено като обвинение, ако успее да се върне при своите. Холис си помисли, че предпочита спокойната съвест и строгите рамки на името, ранга и служебния номер. Но той вече не беше пилот, а в новата му работа нямаше спокойствие — нито морално, нито друго. Холис започна да пише признанията си. Пишеше на руски, за да може, ако има някаква фактологическа грешка, да твърди, че е поради непознаване тънкостите на езика. Знаеше, че ако разполагат с време, ще го накарат да пише отново и отново. Руснаците възприемаха писмения текст много сериозно, а като бивши православни християни отдаваха маниакално значение на признанието на вината. Затова легендарните писмени самопризнания на Лубянка просто валяха. Но Холис подозираше, че Буров бърза да стигне до сериозната част от работата, до разпита, който щеше да му позволи да разбере колко знаеха с Алеви, какво знаеха в посолството и във Вашингтон. Холис се замисли върху системата на криминалното правосъдие в Русия: съд, самопризнание, разпит. Предполагаше обаче, че това няма значение. В крайна сметка куршумът си оставаше най-накрая. Холис продължи да пише.
Спря за момент, за да събере мислите си. Всъщност нямаше много за казване. Беше шпионирал около Школата за магии, натъкна се на патрулна двойка и ги застреля. Това, че случайно зърна изгорената Яблоня от вертолета, го освободи от морални угризения и му позволи да издаде хора, които вече бяха ликвидирани. Знаеше, че КГБ иска не само фактология, но и философска мотивация за извършеното, ясно изразено съзнание, че се явява типичен продукт на западния капитализъм. Искаха да изрази и съжаление. Беше писал няколко опитни самопризнания във вашингтонската Лубянка, но не искаше да си проличи, че е професионалист в тази област.
Когато започна следващата страница, Холис си помисли за Западната Лубянка, за Школата за магии и за много други прояви на маниакално съперничество между Москва и Вашингтон. Винаги беше мислил, че ако някоя от двете страни бъде напълно разгромена в една бъдеща война, победителят ще изпита усещането за загуба и безцелност на по-нататъшното си съществуване. Спомни си изражението на лицето на Буров — твърде близко до разочарование, — когато произнесе смъртната му присъда. Нямаше никакво съмнение, че всяка от страните извлича някаква полза от конфликта и черпи неестествена физическа енергия от съществуването му.
Холис изпълни бележника с думи, след което прочете написаното. Беше добро самопризнание, смесица от безспорни факти и трудни за доказване измислици. Буров вероятно вече знаеше фактите. Измислицата беше, че обаждането на Грегъри Фишър в посолството е бил първият случай, в който те са чули за съществуването на американски военнопленници в Русия. Буров щеше да го повярва, защото искаше да повярва в това.
Два часа след като започна да пише, Холис подписа самопризнанията си и легна в спалния чувал. За малко се замисли за Лиза, но се насили да я забрави и потъна в неспокоен сън, в който се мяркаше и нейният образ.