— Не мога да си представя, че правителството ви ще допусне работата ни тук да продължи — каза Буров. — Дори в интерес на мира. В Америка има вече хиляди наши агенти и всяка година школата завършват по над двеста души. Как възнамерява да подходи Вашингтон към този проблем?
Това, помисли си Холис, е ключовият въпрос.
— Според мен Държавният департамент ще търси да разреши проблема чрез преговори — отговори той.
— Така ли? Дипломатите са такива баби. Какви са намеренията на ЦРУ?
— Да вдигнат тревога. И да предадат информацията на световната преса.
— А, да. А Белия дом?
— Те са някъде по средата.
— А вашите хора? Разузнавателният отдел на Министерството на охраната?
— Те имат морален ангажимент към съдбата на пленените летци.
— А ти? Ти, полковник Сам Холис?
— Аз просто искам да ви убия — Холис си позволи леко да се усмихне.
— Така ли? — усмихна се и Буров в отговор. — Мислех, че искаш да работиш за мен.
— Зависи.
Буров кимна сам на себе си и каза:
— А предлагал ли е някой да бъдат предприети някакви непосредствени действия срещу школата?
— Какво имате предвид?
— Да се измъкнат примерно един-двама от тези хора тук и да бъдат представени на световната преса като доказателство за всичко това.
— Не, поне доколкото аз знам. А от това, което виждам тук, то е и невъзможно.
— Да, невъзможно е. И бягството на Додсън бе изцяло плод на вътрешен заговор. Никаква външна помощ. Така ли?
— Не сме участвали.
— И срещата на Фишър с Додсън е била чиста случайност?
— Разбира се. Чули сте какво казва Фишър в записания телефонен разговор. Той не е от нашите.
— А шпионирането тук не беше ли опит да измъкнете някой затворник?
— Не. Бяхме само аз и Лиза Роудс. И го направихме по своя инициатива.
— Влязохте ли във връзка с някой от затворниците вътре в лагера?
— Не.
— С някой от служителите?
— Не.
— Разполагате ли със съветски граждани извън този лагер, които да работят като ваши агенти?
— Не и във връзка с тази школа.
— Но наемате съветски граждани за американски агенти.
Холис реши, че е дошъл моментът да отбележи една точка в своя полза.
— Не ги наемаме. Те не вземат нито копейка. Правят го, защото мразят комунистическата партия и КГБ.
Известно време Буров мълча, след това попита:
— Ще ми дадеш ли имената им?
— Нямам истинските им имена. Само псевдонимите.
— Разбирам.
— Защо да ви казвам каквото и да било, ако ще ме разстрелят?
— Защото разстрелът е нищо в сравнение с това, което аз мога да ти причиня.
— А аз мога да се самоубия, преди да успеете да ми сторите каквото и да е.
— Не мисля, че разполагаш с каквито и да е смъртоносни инструменти.
— Бих могъл да пробия шийната си вена с химикалката. Не би трябвало да давате такива неща в ръцете на обучени офицери от разузнаването.
— А, да. Химикалката. Значи смяташ, че тъй като си офицер от разузнаването, разполагаш с твърде ценни сведения, следователно не би трябвало да те убиваме.
— Може би.
— Е, добре, нека ти задам един въпрос. Какво предлагаш? Като офицер от разузнаването на офицер от разузнаването?
— В молбата ми се казва съвсем ясно какво имам предвид. Ясно ми е, че официално съм мъртъв. Предпочитам да работя тук, сред себеподобните си, отколкото да ме изпратите в Сибир или да ме застреляте. Искам и Лиза Роудс да бъде с мен.
— Да, официално ти си мъртъв. Ще ти покажа съобщенията в американската преса. Центърът иска да те убием наистина, след като извлечем от теб цялата необходима информация. Но може би аз ще успея да ги убедя, че ти и приятелката ти сте много необходими тук. И може би доживотната присъда тук, където ще ни помагате да унищожим Америка, ще бъде по-страшна от смъртта. Това ще ме забавлява, Холис.
— Знам, че е така.
Буров се усмихна и продължи:
— Не мисля, че вие, военните аташета, сте толкова опитни, колкото хората на ЦРУ. Но въпреки това започва да ми се струва, че капитулацията ти е някакъв вид хитрост. И ако реша, че това е така, ще измъчвам приятелката ти до смърт. И то пред очите ти.
Холис не отговори. Буров се приближи към Холис и го погледна от горе на долу.
— Мислеше си, че си голяма работа, нали? И в моргата в Можайск, и в ресторанта в Лефортово, и след това, когато говорихме по телефона. Какви обиди само изтърпях от теб.
— Имах дипломатически имунитет.
— Да, имаше — изсмя се Буров. — Но сега мога да правя с теб каквото пожелая. — Буров сграбчи Холис за косата и дръпна главата му назад. — Погледни ме, самодоволно американско копеле. Ти и другите лайна в посолството ви ни гледате отвисоко, нали? Чух записите на някои от разговорите в посолството. Присмивате се на пиянството ни, смятате, че не се къпем достатъчно често, подигравате се на жените ни, смеете се на Москва, на храната, на квартирите ни и почти на всичко, свързано с нас. — Буров дръпна косата на Холис още по-силно. — Да не би да смяташ, че сега изглеждаш и миришеш добре, кучи сине? — Буров пусна косата на Холис и го удари с ръка по челото. — Да не би да си мислиш, че изящната ти приятелка изглежда и мирише добре? Продължаваш ли да мислиш, че сте чак толкова цивилизовани? Какво представлявате без елегантните си дрехи и дезодорантите? Вие сте нищо, това е. Един руснак може да издържи повече страдания от вас, защото поначало имаме по-малко. И защото имаме повече вътрешна сила. Вие се скапвате, щом останете без душа и яденето си. — Буров се разходи из стаята, след това се върна при Холис и му извика: