— Моето също.
Буров буквално си хапеше устните от гняв и Холис си помисли, че сигурно съжалява, че ги е пуснал от килиите им.
Те отново прекосиха футболното игрище и се върнаха на главния път близо до сградата на щаба. Буров зави на запад към централния вход. На около сто метра по-нататък видяха дълга дървена постройка с приятна веранда и машина за кока-кола. Качиха се на верандата.
— И двамата изглеждате уморени — каза Буров и пусна петдесет копейки в машината. — Обира ни парите. — Той подаде една кутия на Лиза, следващата на Холис и задържа третата за себе си. — Това е истинското нещо — засмя се той.
Холис и Лиза отпиха от колата и откриха, че наистина е оригинална.
Буров ги покани да седнат в люлеещите се столове и те се загледаха в боровите дървета от другата страна на пътя. Някога Холис бе сядал на подобна веранда в една ловна хижа в Северна Каролина и бавно бе отпивал разхладителна напитка от кутия, вдъхвайки аромата на боровете и говорейки с жена си.
Буров се загледа в далечината, люлеейки се бавно със стола, и на Холис му се стори, че той също си спомня с носталгия за нещо, въпреки че Холис не можеше да си представи за какво. Може би за времето, когато бе работил в Скандинавия като професионален убиец.
— В тази страна има само един господар — каза Буров. — Ние. КГБ. Известни сме като щита и меча на партията, но в действителност не служим нито на партията, нито на държавата и определено не на народа. Ние служим на себе си. Дори военните се страхуват от нас, а те също имат оръжие. Но ние открихме, че най-силното оръжие е илюзията. Създадохме илюзията, че сме навсякъде, така че хората не се осмеляват дори да прошепнат името ни. И това, което виждате тук — той направи широк жест с ръка, — също е илюзия. Какво е мнението на специалистите ви за разчитане на снимки от космоса за това място? — попита Буров.
— Те мислеха, че може би това е руската представа за изолирано училище за малолетни престъпници.
Лиза задуши смеха си.
Буров погледна Холис и стисна устни. Пръстите му ритмично почукваха по облегалката на люлеещия се стол.
— Позабавлявахте се. — Буров се изправи. — Да влезем вътре.
Буров ги въведе в сградата, наречена Пост 000. Вдясно от фоайето имаше увеселителна зала и те застанаха на входа, на разстояние от двайсетината души, които се бяха разположили в ярко осветения салон.
На отсрещната стена висеше американското знаме, което Холис бе забелязал през прозореца. На стените в безпорядък и без особено старание, както реши Холис, бяха окачени и картонени фигурки, характерни за сезона: тикви, плашила, черна котка, няколко пуйки и двойка поклонници. Всички те изглеждаха като качествено изработена украса за забавления и Холис реши, че вероятно са произведени в Щатите.
— Потискащо е — каза Лиза, след като огледа есенната украса.
Холис си спомни за коледната елха в увеселителната зала на военновъздушната база във Фу-Бай.
Холис забеляза рафтче със списания, закачено на стената, където имаше десетки американски периодични издания, като „Таймс“, „Роуд енд Трек“, „Плейбой“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“. В далечния край на стаята имаше кът за четене, около който бяха наредени лавици със стотици книги. Имаше маси за игра на карти и шах, билярдна маса и дори видеоигри.
— По-възрастните мъже са ваши сънародници — каза Буров. — Те се придържат в крак с живота в Америка с помощта на видеокасети, които ни изпращат посолството и консулските ни служби във Вашингтон, Ню Йорк и Сан Франциско по дипломатическите куриери. Книги, списания и вестници пристигат ежедневно с редовните полети до Москва.
Няколко от мъжете на средна възраст ги погледнаха, но Холис забеляза, че нито един от тях не задържа погледа си върху Буров и никой не се приближи към тях.
Холис съсредоточи вниманието си върху един приятен мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше много добре в кадифените си джинси, ризата с разкопчана яка и плетен вълнен пуловер. До него седеше по-млад мъж и двамата гледаха телевизия. Холис виждаше екрана: Тони Рандъл и Джак Клъгмън се караха в кухнята на апартамента си. Холис не можеше да чуе говора, но позна, че е част от филма „Странната двойка“.
Младият мъж избухна в смях, обърна се към по-възрастния и проговори на английски с ясно изразено нюйоркско произношение:
— Все още не мога да разбера дали тези хора са евреи, или не.
— Това не е съвсем ясно — отговори американският му инструктор.
— Унгър е еврейско име, нали?
— Точно така.
— Значи Унгър може да е бял евреин.
— Какво е това бял евреин? — попита американецът.
— Никога ли не си чувал този израз? Това е евреин, който не се държи като евреин.
— Никога не съм го чувал — каза инструкторът.
— Бил ми го каза — курсантът се беше замислил за момент. — Той ми каза, че това е комплимент. Друг ми каза, че е обида. Ти сега пък казваш, че никога не си го чувал.
— Не мога да знам всичко — каза американецът и сви рамене.
— Какво е — обида или комплимент? — обърна се Буров към Холис.
— Това е доста голям комплимент — отговори Холис.
— Мисля, че лъжете — усмихна се Буров и добави. — Тук малко се послъгва. Винаги сме имали проблеми с това. Но обикновено съумяваме да проверим тези неща.
Холис огледа американците в стаята, негови братя — пилоти в миналото, и сърцето му се сви от мъка. Той хвана Лиза за ръката и я изведе от стаята. Буров побърза да ги последва и те застанаха на покритата веранда пред сградата. Буров продължи мисълта си.
— Разбирате ли, най-трудно се улавят лъжите, които представляват просто спестяване на някаква информация. Нашите инструктори не се престарават много, така че… — Той погледна към Холис. — Притеснява ли ви нещо?
— Не.
— Напротив, тези мъже. Колко съм нетактичен. Те са добре, Холис. Приспособили са се.
Лиза сложи ръка на рамото му и Холис кимна.
— Добре.
Буров остави кутията си върху машината за кока-кола. Помълча около минута и каза на Холис:
— От Минск ми се обади един човек на име Феликс Василиевич. Беше разстроен от нещо, което сте казали по негов адрес, въпреки че не ми каза много подробности. Чудя се дали се досещате за какво и за кого говоря.
— Говорите за Майк Салерно.
— Да, така е. Как го разкрихте?
— Скачаше на крака и козируваше всеки път, когато видеше съветски офицер.
— Хайде сега, полковник Холис. Не ви преча да си изливате сарказма както искате, но това е лъжа, а ви предупредих какво ще стане, ако лъжете.
— По начина, по който пушеше цигарата си — отговори Холис. И обясни подробно за какво става въпрос.
— Разбирам — кимна Буров.
Лиза гледаше в недоумение ту единия, ту другия.
— Майк?… — попита тя Холис.
— Да. Вие, госпожице Роудс, не сте разбрали, така ли? Добре. — Той погледна към Холис.
— Но вие знаете, полковник, че ако човек не е осведомен като вас, че в овчето стадо се крият вълци, тази малка грешка би минала незабелязано. О, ни най-малко не подценявам интелигентността ви. Но много по-умни от вас са били заблуждавани успешно от випускници на нашата школа. Близкият приятел на госпожица Роудс, Сет Алеви, нееднократно е бил заблуждаван от нашите американци. Да се ограничим да споменем само семейство Келъм.
— Семейство Келъм? — каза Лиза. — Дик и Ан? — Тя погледна към Холис.
Холис кимна.
— Боже мой… Боже мой… — поклати глава Лиза. — Не мога да го повярвам.
— А има още три хиляди в Америка, в посолствата ви и в задокеанските ви мисии — усмихна се Буров, изпълнен с искрено задоволство. — Фантастично е, нали?
Лиза се вторачи в Буров.
Холис местеше погледа си от единия към другия. Надяваше се Буров да е разбрал и да е повярвал колко малко знае Лиза. Надяваше се и Лиза да е разбрала защо не я бе информирал за всичко, както тя искаше.
— А как разкрихте семейство Келъм? — Буров се обърна към Холис.
— Просто проверихме досиетата им. Но иначе са много добри актьори.
— От десет дни нямаме никаква връзка с тях — замислено каза Буров. — Предполагам, че Алеви ги разпитва. Всичко е много неприятно. Той опитен ли е в провеждането на разпити?