— Разбирам.
— Наистина ли? Това няма нищо общо с теб.
— Всичко е наред.
— Обичам те. — Тя го целуна и хванати за ръце, те тръгнаха обратно към пътеката.
— Мислиш ли, че ще ми дадат една Библия? — попита тя.
— Мисля, че ще ти дадат почти всичко, което поискаш. Точно това е целта им. Те не се опитват да ни промият мозъците. Напротив. Те искат да бъдеш Лиза. И искат да произведеш още Лизи.
— Няма да го направя.
— Със сигурност ще го направиш.
— Никога не съм казвала, че ще го направя. Ти го каза.
— Искаш ли да те разстрелят?
— Може би.
— Лиза, играй просто за да печелим време — каза Холис и я погледна. — Съгласна ли си?
— Знаеш ли, мисля че тези пилоти тук се опитват да печелят време вече цели двадесет години.
— Една седмица. Обещай ми.
— Една седмица — кимна тя.
Те се върнаха на пътеката и продължиха разходката си. Холис помисли, че боровата гора беше приятна — истински руски бор, изпълнен с птици и дребни животни. Пътеката от дървени трупи бе осеяна с шишарки, а земята бе застлана с килим от борови иглички. Тук-там се срещаха и нискорасли дъбове, в подножието на които червени катерички събираха жълъди. Холис и Лиза излязоха от един завой и неочаквано пред тях се разкри хълмче, покрито с жълта трева, на върха на което растяха дузина бели брези, осветени от лъчите на отслабващото следобедно слънце. Лиза хвана Холис за ръката, изкачиха се на върха на хълмчето и застанаха сред брезите.
— Въпреки обстоятелствата е много красиво. А това какво е? — и тя посочи нещо.
Холис се обърна към залязващото слънце и прикри очи с ръка. Сред редките борове на стотина метра от тях се извисяваше мрачно висока сива наблюдателна кула, която се открояваше като тъмен силует в падащия здрач.
— Това е нещото, заменило куполите на църквите като преобладаваща форма в руските пейзажи. Наблюдателна кула.
Той не можеше да види оградата от бодлива тел, но знаеше, че е там. На двеста метра от първата забеляза и втора наблюдателна кула. Холис предположи, че ако лагерът имаше площ около два квадратни километра и кулите са разположени на двеста метра една от друга, по периметъра му трябваше да има четиридесет. Във всяка една трябваше да има поне двама часови, на смени от осем часа, което означаваше, че лагерът разполагаше с отряд от не по-малко от двеста и четиридесет души само за наблюдателните кули. Вероятно имаше още поне двеста за пешите патрули по периметъра и за главния вход, плюс хората в щаба и на вертолетната площадка. Следователно, като взе предвид видяното от въздуха и на земята, Холис реши, че в лагера има около шестстотин души отряд за охрана на КГБ. Това бе голяма сила: Доста хора, чиято цел бе да опазят около триста американци. Но за КГБ бе от съдбовно значение нито един от тях да не избяга. И в продължение на две десетилетия, изглежда, бяха успели да го направят. И тогава Додсън бе направил привидно невъзможното и сега всички от командващата йерархия, от Буров до политбюро, бяха силно обезпокоени. Холис се запита как ли Додсън е успял да се измъкне.
— Това е краят на сегашния ни свят, нали? — попита Лиза, загледана в наблюдателната кула.
— Изглежда, е така.
— Бих искала да имам криле.
— Сигурен съм че авиаторите, затворени тук, си спомнят времето, когато са имали такива.
Те слязоха от хълмчето, върнаха се на пътеката и поеха в посоката, от която бяха дошли.
— Все още чувствам слабост — каза Лиза.
— Искаш ли да спрем?
— По-късно. Искам да походим, докато още има слънце. Ще те хвана за ръка.
Когато излязоха от един завой на пътеката, те видяха, че срещу тях се задават двойка младежи, облечени в джинси и зимни спортни якета.
— Дръж се приятелски и се преструвай на инструктор — каза Холис на Лиза.
— Една седмица.
Двойката се приближи с усмивка към тях.
— Здравейте, аз съм Джеф Руни — представи се мъжът, — а това е Сузи Трент. Вие трябва да сте полковник Холис и Лиза Роудс. — Той им протегна ръка.
Холис я стисна и усети твърдото му властно ръкостискане.
— Радвам се да се запознаем — Руни подаде ръка на Лиза.
Холис огледа младия мъж. Беше на около двадесет и пет години, вероятно бе напуснал военновъздушните сили на Червената армия преди две-три години. Не беше изключено да е учил няколко години в университета, а после да е прекарал известно време в разузнаваческата школа на военновъздушните сили. Определено бе учил една година в Института за Америка и Канада в Москва. Беше тъмнокос и по-скоро нисък, така че не приличаше много на ирландец, както подсказваше името му, но вероятно легендата му включваше майка от славянски произход.
— Търсехме ви — каза Руни. — Ходихме до къщата ви и ни казаха, че сте тръгнали насам.
Холис и Лиза не отговориха, но изглежда, благоразположението на Джеф Руни не можеше да бъде смутено от нищо.
— Полковникът ни предложи да ви намерим — каза той. — Искаше Сузи да се запознае с Лиза.
Сузи Трент се усмихна. Тя беше дребна жена на двадесет и една-две години, с пепеляворуса коса, остро носле, акне и бюст, твърде голям за цялото й телосложение. Говореше английски с акцент.
— Чудесно е, че сте при нас, Лиза. Аз съм тук от шест месеца и посещавам женската група. Много сме малко. Дванадесет курсистки и само шест инструкторки. Време е да премина към индивидуално обучение, но няма достатъчно преподавателки. Затова се надявам, че може да станете моя наставничка и да ме обучите да приема вашата самоличност.
— Добре, стига да искате — каза Лиза, като си пое дълбоко въздух. Насили се да се усмихне. — Но няма да може да спите с приятеля ми.
Джеф и Сузи се разсмяха от все сърце.
— Лиза, ще дойдете ли да пиете с нас чай днес следобед? — попита Сузи. — Събираме се след училище, в пет и половина. Всички момичета.
— Жени.
— Да. Срещаме се в многоетажната постройка. Всеки знае да ви каже къде е.
— Може да ви каже.
— Да, благодаря ви. Може. Знам правилото, но се колебая при практическото му прилагане.
— Когато се колебаете, казвайте „може“. Много американци допускат тази грешка. Когато руснаци говорят английски, те са склонни да бъркат в другата посока и използват твърде много „зная“ и това бие на очи. 2
— Ще го запомня.
— Запомнете и че американците не се приближават толкова близо до хората, колкото вие до мен.
— О, да. Извинете. — Тя отстъпи крачка назад и попита: — Бяхте ли богата в предишния си живот? Ще трябва ли да уча навиците и поведението на богатите?
Лиза погледна към Холис.
— Родена съм в семейство от средната класа.
— Къде?
— Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк.
— О… тогава ще ме изпратят другаде. Исках да отида в Ню Йорк.
— Сузи, не мисля, че Лиза се интересува от това — намеси се Джеф Руни. — Не си много тактична, не ти ли се струва?
— Разбира се. Извинете.
— Моят старец работи в съветското външно министерство — каза Руни на Холис, — така че в известен смисъл усвоих речника и много от познанията още вкъщи. Затова си мисля, че през последните ми месеци ще трябва да наблегнем повечко на жаргона, използван в посолствата. Вече съм на „ти“ с жаргона на американските авиатори и флотата. Между другото, ние имаме и няколко типа от армията. Главно пилоти на вертолети. Какво ще кажете?
— Звучи добре.
— Чудесно — каза Руни така, сякаш Холис можеше да отрече. — Разбрах обаче, че двамата може да решите, че не искате да останете — добави той, после внимателно се вгледа в Холис и каза, като остави маската му леко да се пропука. — Това би било голяма грешка.
Холис не отговори.
Руни се усмихна и продължи:
— Както и да е, иска ми се, като завърша школата, да се опитам да направя кариера във военното разузнаване и да стигна до поста на военно аташе като вас. А в крайна сметка бих искал да бъда назначен на работа в НАТО.
— Добър избор.
— Така е. Проблемът е, че местните специалисти по внедряването смятат, че няма да мога да издържа на проверката за сигурност, като се има предвид произходът ми. Роден съм в Москва, баща ми е член на партията и така нататък. — Руни се разсмя. — Е, искам да кажа, че ще трябва да си изработя цялостна легенда, разбира се. Но ще бъде страхотен удар, ако успея да проникна в американското военно разузнаване. Взех вече няколко изпита за проверка на способностите и за постъпване на работа в авиацията — американската авиация, разбира се — и се справих доста добре. Убеден съм, че под ваше ръководство ще мога да се подготвя наистина добре.