Майк Салерно, кореспондент на „Пасифик Нюз Сървис“, каза, че седял до Холис и Роудс при излитането на самолета на Пан Ам от Москва. Според думите му Холис и Роудс се зарадвали на възможността да се завърнат в Москва с вертолет. Те го помолили да уведоми американското посолство за измененията в плановете им за полетите, което той и направил. „Съветските власти ми предложиха също да се кача във вертолета до Москва — каза Салерно, — но аз нямах нищо против да поостана в Минск. Сам Холис и Лиза Роудс бързаха, за да хванат връзката за другия полет във Франкфурт.“ Говорител на Пан Ам съобщи, че съветските власти задържали самолета в Минск цяла нощ, преди да му разрешат да продължи полета си, а пътниците прекарали нощта в местния хотел. Съветската страна отказа да даде информация за бомбата.
Приятели на семейството казаха, че генерал Холис посрещнал тялото на сина си в сряда във военновъздушната база „Андрюс“. Полковник Холис е бил женен, но живеел разделен от жена си Катрин през последните шест месеца, както съобщи един приятел на семейството. Катрин Холис пристигна вчера във Вашингтон от дома си в Лондон, за да присъства на погребението, но отказа да говори с журналистите.
Роудс бе погребана миналата седмица в Сий Клиф, Ню Йорк. Майка й, Ива Роудс, описа дъщеря си като „енергична млада жена, която се гордеела с работата си“ и била „почитателка на руския език и култура“. Говорител на Информационната служба на САЩ каза, че Роудс била смятана за „много добър служител“ от колегите си. Проявявала определен интерес към руската история. Работела в Информационната служба от шест години, последните две от които в Москва.
Холис, изявен ветеран от войната във Виетнам, постъпил в авиацията през 1962 г. като випускник на военновъздушната академия на САЩ. Отговарял за поддържането на връзки със съветската армия, от взаимен интерес за двете страни.
Държавният департамент заяви, че смята случая за приключен, освен ако не се появи „съществена нова информация“ във връзка с „катастрофата на вертолета“.
Лиза затвори вестника и се загледа в горящите дърва. Холис наля още две чаши бренди. Забеляза, че бузите й са облени в сълзи.
— Те нищо не подозират — каза накрая тя.
— Поне не официално. — Но Сет…
Холис леко се подразни, но отговори:
— Да, Сет вероятно знае.
— Нямаме нужда от него, за да се измъкнем оттук — каза тя, почувствала раздразнението му. — Можем да се справим и сами. Ти успя да ни измъкнеш от Можайск и от държавния кооператив.
— Точно така. Ще поработим върху това заедно.
Тя погледна към вестниците, разпилени по масата, стана, събра ги и ги хвърли в огъня. Пламъците осветиха цялата стая и Холис огледа лицето й във внезапната ярка светлина. Помисли си, че Лиза вече бе на път да се овладее. Забеляза, че някъде между Арбат и това място бе доста остаряла.
Седна до него на двойното канапе и хвана ръката му. Филмът на видеото продължаваше да се върти, огънят гореше, а брендито започна да ги хваща. И двамата заспаха.
Чукане по вратата събуди Холис и той седна. Видеофилмът беше свършил, а огънят гаснеше. Часовникът на камината показваше 10,15 вечерта. Той се изправи.
— Къде отиваш? — промърмори събудилата се Лиза.
На вратата се почука отново. Холис отвори. На студа отвън стоеше мъж на около петдесет години, облечен в яке за ски.
— Извинете за безпокойството, полковник. Срещнахме се в гората. Аз съм Луи Пул. Може ли да вляза за малко?
— Зависи. Роден сте Луи Пул, или сте един от летящите червеи на Буров?
Капитан Пул се усмихна.
— Предполагам, че срещата на пътеката може да се сметне и за нагласена, но мога да ви заведа при петдесетина души тук, които бяха в Ханой заедно с мен.
— Заповядайте.
Пул влезе и поздрави Лиза. Застана до огъня, за да се стопли, след това каза:
— Може ли да пуснем малко музика?
Лиза постави една от касетите на Додсън в портативния радиокасетофон и стаята се изпълни с гласа на черна госпъл певица.
— Почти са се отказали да подслушват къщите, защото откриваме микрофоните и ги изключваме. Освен това пускаме музика или използваме жестове и пишем. Всички владеем езика на знаците. Някой намери книга за него в библиотеката още преди години и докато руснаците се усетят, ние вече бяхме усвоили говоренето със знаци.
— В посолството също използвахме опростен знаков език — кимна Лиза.
— Да. Значи разбирате за какво става въпрос. Може би цялата къща е пълна с подслушвателни устройства специално за вас. Съветска технология. Но мисля, че все още не са създали една проста фурна за еднофамилна къща.
— Бренди? — попита Холис.
— С удоволствие.
Холис му наля малко в чашата. Пул го изпи и продължи.
— Трябва много да внимавате с насочените микрофони извън къщите. Те са монтирани на наблюдателните кули. Добре е да се снишавате в деретата и доловете и да шумолите с клони, докато говорите.
— Предполагам, че има много неща, които трябва да научим — обади се Холис.
— Да. Мога да ви организирам една работна среща в близките два дни.
— Много мило от ваша страна, капитане.
— Лю. Нека ви се представя малко по-подробно. Аз съм адютантът на генерал Остин. Познато ли ви е това име?
— Разбира се — отговори Холис. — Той беше командир на Осми тактически отряд в Ку Чи. Единственият свален американски генерал. Безследно изчезнал, смята се за мъртъв.
— Да. Но той си е съвсем жив. Според правилника в лагера между нас няма началник, заместник-началник или каквато и да е ръководна длъжност. Но ние всички сме военни, нали така? Затова, както сме обучени да го правим, създадохме нелегална организация в лагера за военнопленници. Разбирате ли?
Холис кимна.
— Може би с изненада ще откриете, полковник Холис, че духът на съпротивата продължава да съществува тук след близо две десетилетия. Надявам се, че това не ви учудва.
Холис не отговори.
— Въпреки че, откровено казано — продължи той, — не сме направили много, като изключим използването на всички възможности за саботиране на учебната програма. Всъщност, като равносметка на бягствата, Додсън е едва вторият човек, който сме успели да измъкнем оттук. Комитетът по бягствата изпробва буквално всичко известно от аналите за бягства от затворнически лагери, включително и полета с балон с нагорещен въздух. Но изглежда, между нас има предатели, или пък това са руските жени, макар да се предполага, че те не би трябвало да знаят за плановете ни за бягство. А може и просто разузнаването на КГБ да работи твърде добре. Но каквато и да е истината, досега нямахме никакъв успех.
— Какво се случи с първия избягал? — попита Лиза.
— Това бе Джини Ромеро, капитан от авиацията. Хванаха го и го разстреляха на спортното игрище с още петима души, за да ни послужи за урок. Това се случи преди девет години.
— А Додсън? — попита Холис. — Той как успя да се измъкне?
— Нямам право да ви кажа.
— Добре.
Пул погледна към Холис и Лиза и продължи.
— Вашето присъствие тук събуди много надежди — погледът му потърси очите на Холис и той попита: — Основателно или не?
— Сега не съм готов да ви отговоря — отвърна Холис. Стори му се, че Пул възприе думите му като положителен отговор.
— Добре, причината да дойда тук е да ви поканя на среща с генерал Остин — каза Пул.
— Сега?
— Да. Сега.
Холис се замисли за момент, след това отговори:
— Предполагам, не се надявате при тези обстоятелства да приема властта на генерал Остин?
— Мисля че разбирам.
— Добре, капитане, ще бъда съвсем откровен, разберете ме правилно. Аз заемам реална и почетна длъжност като действащ полковник от авиацията на САЩ. Статутът на вашите хора в известен смисъл е спорен.