— Не можем ли да си намерим печка с дърва?
— Не мисля да оставаме тук дълго.
— Това е добре.
— Мисля си — каза тя, — че колкото и примитивно да е това жилище, то е като палат в сравнение със селската изба. Имаме си електрическа кафеварка, тостер, котлон, хладилник, водопровод в къщата, топла вода…
— Хладка вода.
— Пак ли?
— По-късно ще видя какво му е станало.
— Хубаво е да има мъж в къщата.
— За да поправя всичко.
— Съжалявам за секса.
— Аз също. Но за да бъда напълно откровен, трябва да призная, че и на мен не ми се иска твърде много. Мисля, че това място потиска либидото ми.
— Сериозно ли говориш? — загрижено го погледна Лиза.
— Да. Просто вече не чувствам желание.
— Сигурен ли си? — тя остави чашата си на ниската масичка.
— Напълно сигурен.
— Не… не можем да допуснем да ни причинят и това — каза тя, след като се замисли за момент.
— Няма нищо.
— Не, има. — Лиза сложи ръка на рамото му. — Защо… защо не се върнем в леглото?
— Не мисля, че ще мога да го направя много добре.
— Ще бъде чудесно, Сам.
— Ами… добре. — Той стана и двамата се върнаха в спалнята. Холис погледна към иконата, която сега висеше над двойното легло. — Това място подходящо ли е за религиозни изображения? — попита той.
— О, да. Руснаците ги слагат навсякъде. Както католиците слагат разпятия над леглата си.
— Щом казваш. — Той погледна към леглото и двамата застанаха неловко до него, сякаш щеше да им е за първи път. Лиза се освободи от халата си, след това застана пред електрическата печка, свали нощницата си през главата и я пусна в краката си пред печката. Стоеше гола, а яркото оранжево сияние от реотаните се отразяваше върху бялата й кожа.
Холис свали анцуга си и те се прегърнаха. Той я целуна по устните, после по гърдите, след това клекна и прокара езика си по корема й, по космите на венериния й хълм и докосна с него срамните й устни.
— О… Господи… — Тя коленичи пред него и те започнаха да се галят на топлината на електрическата печка. — Този приятел е голям и твърд като камък. Съвсем си си добре.
— Какво облекчение.
— Ти ме разсъблече с измама — тя го погледна сърдито.
— Не аз.
Те се изправиха заедно и легнаха в застланото с дебели завивки легло. Холис се качи върху нея, тя го пусна в себе си и обви крака около кръста му.
— Сам… колко глупава съм била… — прошепна тя. — Точно от това съм имала нужда… от твоята любов.
— Това е всичко, което имаме тук, Лиза.
— Сам, искам да живея. Имаме нужда от още време… Твърде рано е всичко да свърши.
— Да, би било твърде рано. Обичам те, Лиза. Не го забравяй.
Те се движеха бавно, без да бързат, като хора, които знаят, ме имат много часове пред себе си, но малко дни, като войници, които се връщат в отпуска от фронта, спомни си Холис, когато времето се брои по минути и всяка минута е изпълнена със своя собствена стойност и малки удоволствия, които никога преди не са били изпитвани и оценявани.
Ръцете на Лиза се плъзгаха нежно и бавно по врата му, по раменете, надолу по гърба и после отново нагоре по гръбначния му стълб. Холис сложи шепите си под дупето й и я повдигна нагоре, като същевременно се опитваше да проникне още по-дълбоко в нея. Той свърши и спазмите му я доведоха до оргазъм.
Те лежаха неподвижни, заслушани в пълната тишина, царяща в стаята, чуваха дишането и туптенето на кръвта в ушите си.
— Нашата победа — каза Лиза и се притисна до него.
Излязоха да потичат покрай главния път. Подминаваха ги и други, предимно мъже, които тичаха в различни посоки. Всички им махаха.
— Колко приятелски настроено общество — каза Лиза. — Като в Сий Клиф в събота сутринта. Но къде са жените?
— Предполагам, че рускините не бягат за здраве.
— Вярно. Никога не съм ги виждала да тичат в Москва. Завиха вдясно от главния път и извървяха няколкостотин метра.
— Къде отиваме? — попита Лиза.
— Да навестим Буров у дома му.
— Можеш да отидеш там без мен — тя се обърна да си върви, но той я хвана за ръката. — Няма да отида в къщата на този човек.
— Той ни покани.
— Не ме интересува. Не разбираш ли? Опитай се да се поставиш на мое място, като жена. Искаш ли да ти го обясня образно. Той стоеше в килията ми, докато жената ме претърсваше много основно.
— Разбирам — кимна Холис. — Ще му кажа, че не се чувстваш добре.
— Защо искаш да ходиш там?
— Защото трябва да си върша работата. Трябва да видя всичко, което мога.
— Но по каква причина?
— Не знам точно, но не искам да бъда неподготвен, когато нещо се случи.
За момент Лиза стоя мълчаливо, после се обърна и тръгна към къщата на Буров.
Главният път свършваше при един плавен завой, откъдето в далечината се виждаше караулка, високата телена ограда под електрическо напрежение и вратата от същия тип. Двамата часови на КГБ ги наблюдаваха, докато се приближаваха. Един от тях свали оръжието си и го стисна под мишницата си.
— Стой!
Холис и Лиза спряха и мъжът тръгна към тях.
— Махайте се! — каза той на английски. — Вървете си!
— Имаме среща с полковник Буров — каза Холис на руски. — Аз съм полковник Холис.
Часовият ги изгледа от главата до петите, после попита на руски:
— Вие новите американци ли сте?
— Точно така. Въпреки че руският ми е малко по-добър от вашия.
Часовият го погледна, после се обърна, отиде до караулката и се обади по телефона. Махна на Холис и Лиза, които минаха през вратата и тръгнаха по асфалтовата пътечка, широка колкото за велосипед. До караулката имаше кучкарник, зад чиято телена ограда ръмжаха шест немски овчарки. Кучетата незабавно започнаха да лаят и се изправиха с опрени на телената мрежа лапи.
Холис и Лиза продължиха по пътеката. Дачата на Буров бе разположена сред високи борове, разредени, за да пропускат малко светлина към къщата и земята. Сред килима от борови иглички и шишарки се подаваха пъновете на отрязаните дървета.
Самата дача представляваше двуетажна дървена постройка, с общо взето, модерна архитектура и огромни прозорци. На покритата с чакъл пътека до къщата бе построен нов гараж, в който беше паркиран понтиакът. Холис отиде до входната врата и почука.
Вратата се отвори и един часови на КГБ ги покани вътре. Влязоха в широко преддверие, където имаше бюро за дежурния, един стол и окачалка за дрехи.
Дежурният ги въведе в голяма приятна всекидневна с облицовани с борови дъски стени.
Буров стоеше по средата на стаята, облечен в униформените си панталони, ботуши и риза, но без сако.
— Добро утро.
Холис не му отговори и се огледа. Видя, че мебелите бяха руско производство, но нямаха нищо общо с боклуците, сред които живееше народът. Всичко в стаята изглеждаше така, сякаш току-що е било донесено от фоайето на хотел „Украйна“ — мебелировката беше от 30-те години, масивна и трайна, на Запад биха нарекли този стил „арт деко“, руснаците официално го назоваваха социалистически реализъм, а народът му викаше сталинистки стил. По стените висяха големи платна, на които бяха изобразени необичайно красиви селяни, щастливи заводски работници и бойци от Червената армия, готови за битка. Единственото, което липсваше в тази сякаш извадена от 30-те години стая, помисли си Холис, бе усмихнатият Чичо Джо — или поне някоя негова снимка.
— Както казвате вие в Америка — каза Буров, като проследи погледа на Холис, — такива неща вече не се правят. През последните години пожертвахме качеството заради количеството. Има много хора, които искрено искат да се върнем към времето, когато производството на некачествени стоки и лошото строителство се наказваха с разстрел.
— Вероятно има и по-малко крайни методи за контролиране на качеството — каза сухо Холис. — Но вие сте сталинист, Буров?
— Ние не използваме тази дума — отговори Буров. — Но определено се възхищавам от този човек, макар и не от всичките му методи. Седнете, моля. — Буров им посочи далечния ъгъл на стаята, където имаше стара руска порцеланова камина, в която горяха дърва — единственото наистина старо нещо в стаята. Холис и Лиза седнаха в креслата, чиято дървена част бе направена от черно лакирано дърво, обковано с неръждаема стомана.