Буров направи знак на дежурния да напусне.
— Ако трябваше да отгатна какъв е вашият вкус, полковник Буров — каза Лиза, — щях да предположа, че е точно това.
Той недоверчиво се усмихна.
Тя се загледа в големите платна с жънещи пшеница селяни — едри здрави мъже и жени с усмихнати открити лица и развети червени забрадки.
— Никога не съм виждала такова нещо по полята — обади се Лиза. — Предполагам, че и художникът не е виждал.
— Наричаме това идеал. — Той седна на дивана срещу тях. — Е, как я карате?
— Ние сме в затвор — отговори Холис. — Как мислите, че я караме?
— Не сте в затвор — кратко отговори Буров. — Кажете ми — от това, което сте видели досега, какво мислите за школата?
— Впечатлен съм — каза Холис.
Буров кимна, сякаш бе очаквал този отговор.
— Първи делови въпрос. — Буров погледна Холис. — Нападнали сте Сони Еймис.
— Защо не поговорим най-напред за физическото насилие, което бе упражнено върху госпожица Роудс и мен от Виктор, Вадим и от вас?
— Това не беше насилие. Това беше делови въпрос, а и всичко се случи, преди да станете част от света на тази школа, затова и не може да се обсъжда. Защо ударихте Сони? Защото е оскърбил госпожица Роудс?
— Не, уреждах делови отношения.
— Аз определям правилата тук, полковник Холис. Много съм стриктен, когато става въпрос за законите и правилата. И съм справедлив. Пращам курсантите в затвора, ако ги хвана да се бият, закачат жените, крадат и така нататък. Веднъж застрелях курсант заради изнасилване. Трябва да има ред и дисциплина, за да може тази школа да работи. Тук не е като в Америка. Ако решите да останете — добави Буров, — ще проведа пълно разследване на случая, за да разбера чия е била вината.
— Семейство Ландис няма вина — каза Лиза. — Ние ги поставихме в неудобно положение. Всичко беше между Сони и мен. Това не е човек, а свиня.
— Така ли? — усмихна се Буров. — Той беше чудесно момче, преди да почне да гледа американски филми. — Буров се разсмя.
— Приятен ден — Лиза стана.
Буров я върна обратно на стола й.
— Не. Моля ви. Стига словесни престрелки, някои неща, които трябва да обсъдя с вас.
Лиза седна с нежелание.
Известно време Буров наблюдаваше Холис и Лиза, после каза:
— Вероятно сто чули някои неща за мен и за това как управлявам този лагер. Питате се навярно какви са мотивите ми за всичко това. Обикновено хората ми задават такива въпроси, когато се сблъскат с някоя силна личност.
— Да — каза Холис, — а когато се сблъскам с някой ненормален, се опитвам да открия какъв тип шизофрения в увредила мозъка му.
— Не се заблуждавайте, че съм луд — леко се усмихна Буров. — Не съм, Холис, това, което съм разработил тук, е най-съвършената разузнаваческа школа в света. Всеки премиер и всеки член на централния комитет и на политбюро през последните десет години знаят моето име.
— Това невинаги е преимущество — напомни му Холис.
— Досега беше. Ще ви кажа какви са мотивите, които ме ръководят. Първият е безкрайно дълбоката ми омраза към Запада, за която, предполагам, се досещате. И колкото и смешно да звучи, тя се породи едва след като ми се наложи да си имам работа със стотици американци, едва тогава се научих да ви мразя, да мразя културата ви, глупавите ви книги и списания, безсмислените ви филми, егоизма ви, липсата на чувство за историзъм и безразличието ви към страданията, постоянно нарастващата консумация на абсурдни стоки и услуги и най-накрая невъобразимо нелепия ви късмет, който ви помага да избегнете всички нещастия.
— Това обхваща почти всичко — усмихна се Холис, после попита: — Но нали не твърдите, че сте научили всичко това от затворниците си?
— Инструкторите. Не, научих го от западната помия, която ме заливаше. Голямата ирония на тези пилоти е, че вероятно те са най-доброто, което може да предложи детинското ви общество. А вашата нация и правителството ви ги пропиляха така, както си позволяват да пропиляват всички ценни ресурси, с които разполагате. Вече ви намекнах за това в ресторанти в Лефортово и може би сега ще се съгласите с мен.
— Бих могъл, но няма да го направя. Вече съм обмислил всичко, Буров. Не се чувствам нито предаден, нито използван. Така че, ако този е методът, който използвате, за да накарате някого да намрази Америка, забравете го.
Буров се облегна на дивана и преметна крак върху крак.
— Добре. Но помислете за това. Ще ви кажа още нещо смешно и нелепо, което много ме забавлява. Когато курсантите ми отидат в Америка, те ще станат по-добри, по-работливи, по-знаещи и спазващи закона граждани, отколкото онези, които вие сами създавате.
— Вероятно даже ще си плащат и данъците.
Буров се взира в Холис няколко секунди, после продължи:
— Вторият ми мотив е чисто интелектуален. Просто съм очарован от предизвикателството да превръщам руснаци в американци. Мисля, че никога не е правено нищо подобно в такъв широк мащаб. А предвиждам и значително разширяване на възможностите в бъдеще. Следвате ли мисълта ми?
— Опасявам се, че да.
— Да. Планирам създаването на още подобни училища.
— И откъде ще си доставите инструкторите?
— Ще ги отвлечем, както отвлякохме вас и американките, които сега са тук. Но с по-широк размах. Мисля, че може да използваме подводници за залавянето на цели увеселителни корабчета. — Той се усмихна. — Може би ще опитаме в Бермудския триъгълник.
— Как може това да ви кара да се усмихвате? — каза Лиза. — Толкова е жестоко.
— Това е война — отговори Буров. — Знаем, че е жестоко. Вие не го разбирате. — Той отново насочи вниманието си към Холис. — След десет години ще имаме училища, подготвящи представители на всички основни индоевропейски нации по света. В цяла Европа, Южна Америка, Канада, Северна Африка, Австралия и Нова Зеландия — навсякъде, където етническият руснак може да мине за местен жител, ще има руснаци, които ще са се загнездили в самата тъкан на тези нации. До края на века ще покрием земята с мъже и жени, които изглеждат и се държат като германци, французи, англичани и всякакви други, но ще работят за Москва. Какво ще кажете? — попита той Холис.
— Това е много амбициозна програма за страна, която от седемдесет години се опитва да създаде новия съветски човек и още не може да се похвали с успех.
— Прекомерно много приказвате — каза Буров, като се наведе към Холис.
— Знам. Често ми навлича неприятности.
Буров кимна.
— Ето, това ми дава сили да работя.
— Добре. Сега може ли да си вървим?
— Не. Имам и други въпроси.
В стаята влезе възрастна рускиня, която носеше поднос с чайник и чаши. Тя остави подноса върху печката, погледна към Холис и Лиза и излезе.
— Заповядайте — каза Буров.
— Ако тази жена е затворник — отговори Лиза, — няма да се докосна до нищо, донесено от робинята ви.
— Какви скрупули имате! — Буров щракна с език. — Всъщност това е любимата ми майчица. — Той се изправи и наля три чаши чай. — Да. Имам майка. Имам и жена и сладка малка дъщеричка, Наталия. — Подаде чаша на Лиза, която тя прие, след това даде чай и на Холис и остана да стои до печката. Известно време се взира в Лиза, след това я попита: — Питам се дали не бихте искали да работите тук. В тази къща. Бих желал да учите Наталия на английски. Тя сега е на десет. Може би ще се съгласите да й станете нещо като гувернантка.
— Полковник Буров, вероятно се шегувате.
— Не. Искате ли да се запознаете с Наталия?
— Не.
— Нима ни намирате толкова отблъскващи?
— Имам много руски приятели, но вие не сте между тях.
— Ще видим — сви рамене Буров. — Времето лекува много рани.
— Това ли е единствената причина да ни поканите тук? — попита Холис и остави чашата си на пода до стола.
— Не. За съжаление възникна малък проблем. Началниците ми в Москва не одобриха решението ми да ви дам седмица за размисли. Така че трябва да вземете решението си сега. Надявам се, ще се съгласите, че е по-добре и за двама ви да бъдете тук, отколкото в някой неизвестен гроб.