— Отговорът ми е не — Холис стана.
— Не? Няма да работите тук за нас? — изгледа го с недоверие Буров.
— Точно това казах.
— Тогава ще трябва да ви разпитаме най-подробно, след което да ви застреляме.
— Следователно, няма какво да губя, ако сега ви убия.
Буров остави чашата си на камината и се дръпна настрани от Холис. Лиза се изправи. Изглежда, Буров не можеше да реши дали да извика дежурния, или не.
— Въоръжен ли сте? — попита той Холис.
— Нямам нужда от оръжие, за да ви убия.
— Така ли? Мислите се за толкова силен? Аз също се грижа за формата си.
— Чудесно. Тъкмо ще бъде по-интересно. — Холис се приближи до Буров.
— Останете на мястото си! — рязко му заповяда Буров.
— Сам, моля те — намеси се Лиза. — Ще работя за вас — каза тя на Буров. После се обърна към Холис. — Моля те, Сам. Говорихме вече. Не си заслужава да платим с живота си за това. Кажи „да“. Моля те. — Тя сграбчи ръката му. — Какво значение има дали ще се появят още двама инструктори? — После отново се обърна към Буров. — Ще се съгласи. Само му дайте малко време.
Буров сякаш се замисли. Загледа се в Лиза и отговори:
— Заповядано ми е днес да получа отговор от вас. Ако до шест часа не кажете „да“, незабавно ще бъдете отведени в килиите. Разбирате ли?
Лиза кимна.
— Днес съм в добро настроение и ще ви кажа защо — продължи Буров. — Заловихме майор Додсън. Беше на по-малко от двеста метра от западната стена на посолството ви. И така, на чия страна е съдбата, какво ще кажете?
Холис не отговори и се обърна, за да си ходи.
— Да, сега можете да вървите — каза Буров. — Съобщете ми какво сте решили в кабинета ми в шест часа следобед. — И той посочи вратата.
Холис и Лиза излязоха в преддверието и дежурният им отвори да си вървят. Тръгнаха надолу по пътеката към караулката, където един от часовите на КГБ им отвори портала. Продължиха да вървят по главния път.
— Искаш да спечелиш време, нали? — попита Лиза.
— Да, но нямаше нужда да правиш това — каза Холис.
— Направих го за теб, Сам. Видях че самолюбието заслепява разума ти. Никога не съм предполагала, че можеш така да загубиш самообладание.
— Нищо ми нямаше, когато влязохме там — отговори Холис. — Но… после се замислих за него.
— За онова, което ми е причинил? Не трябваше да ти казвам.
Холис не отговори.
— Ядоса се и на това, което той каза за Америка.
— От всичко по малко. Благодаря ти, че разреди напрежението. Сигурен съм, че не ти е било лесно да го направиш.
— Сега си ми длъжник.
— Да. Какво ще кажеш за една вечеря?
Продължиха да се отдалечават от дачата на Буров.
— Заловили са Додсън.
— Много лош късмет за Додсън — кимна Холис. — Но може би това ще успокои Буров и ще го откаже от мисълта да премести лагера.
— След като си толкова загрижен школата да остане на мястото си, значи вярваш, че някой ще дойде да ни потърси.
— Добро умозаключение. Започваш да мислиш като офицер от разузнаването.
— А ти говориш като такъв. Отговори ми на въпроса, Холис.
— Мисля, че ще е по-добре да сме тук, а не някъде другаде, ако се опитат да ни спасят — усмихна се той. И добави: — Не ме насилвай, Лиза. Понякога разсъждавам на глас, защото нямам с кого да говоря за всичко това. Сега говоря сам със себе си.
Холис смяташе, че Алеви със сигурност знае, че са отвлечени, и всъщност бе предвидил отвличането им, затова той, в нетипичен за него сантиментален порив, се бе опитал да убеди Лиза да не се качва на този полет. А и при двете им срещи рано сутринта в деня на заминаването им Алеви му бе намеквал за спасителни акции в Школата за магии — навярно, както Буров бе предположил, искаше да се опита да измъкне двама-трима мъже като доказателство. Затова бяха и всичките въпроси на Алеви за съветския вертолет Ми-28. Явно, това бе начинът, по който се канеше да го направи.
Но след това, на Шереметиево, Алеви бе казал, че могат да направят размяна, след като сега можеха да сложат ръка на трите хиляди випускници на Школата за магии, намиращи се в Щатите. Алеви никога не лъжеше колегите си, той просто даваше десет верни отговора на един и същи въпрос.
Той се опита да се постави на мястото на Алеви, което не бе съвсем невъзможно, защото работеха в една и съща област, и следователно се предполагаше, че трябва да мислят по подобен начин при разрешаването на даден тип проблеми. Предположи, че Алеви не само знае, че те с Лиза са отвлечени, но и подозира, че са били откарани в Школата за магии. Алеви не би искал Лиза да прекара твърде дълго време в ръцете на Буров, защото, освен офицер от разузнаването Алеви бе и влюбен мъж. Същевременно той не би желал и Холис да остане твърде дълго при Буров, защото не искаше Буров да разполага с мозъка на Холис за продължителен период.
— Мисля, че подценихме интелекта на Буров — прекъсна мислите му Лиза.
— Да, малката му реч ме впечатли. Цялата му мотивация не е нищо повече от едни сковаващи го във вериги привилегии — добави Холис. — Той е куку.
— Ти наистина говориш твърде много — разсмя се Лиза. — Да се върнем и да му го кажем.
— По-късно.
— А какво искаш да правим до шест следобед?
— Да изследваме. Да откриваме. Готова ли си за един дълъг ден?
— Разбира се. Обичам да гледам как работиш. Интересно ми е.
Той я прегърна през раменете и те тръгнаха надолу по главния път. Подминаха търговския център, след това щаба и се приближиха към стената на Пост 000.
— В десет часа сутринта трябва случайно да се натъкна тук на Пул — каза Холис.
Те се изкачиха по стълбичките към верандата и влязоха в сградата. В залата за развлечения имаше десетина инструктори и двойно повече курсанти. В единия край на стаята четирима мъже играеха билярд, а пред телевизора имаше група, която гледаше „Взвод“.
Намериха Пул на масата за карти, където играеше покер с трима курсанти. Пред него имаше купчина пулове и пачка лагерни бонове. Един от играчите беше Джим Хъл, младият мъж, когото Лиза бе притеснила в гимнастическия салон. Той се усмихна на Лиза, но тя му хвърли студен поглед и той отново насочи вниманието си към картите.
— О, здравейте, полковник — извика Пул и вдигна поглед от картите си. — Госпожице Роудс. Искате ли да седнете?
— Не, благодаря. Някой ми каза, че сте в комитета по събиране на дърва.
— Да, разбира се. Ей сега ще дойда. Нека да си довършим разиграването.
Холис и Лиза седнаха на близката маса. Мъжете доиграха картите си и един курсант взе мизата с две двойки аса и шестици.
— Това се нарича „ръката на мъртвеца“ — каза Пул на тримата курсанти.
— Защо? — попита един от тях.
— Защото това е ръката, която държал дивият Бил Хикок, когато някой го застрелял в Мъртвата гора — обясни Пул. — Това е градче в Американския запад. Не мога да си спомня в кой щат. Но тази ръка носи нещастие дори ако спечелите с нея. Аса и шестици. Когато някой има такова раздаване в покера, го наричаме „ръката на мъртвеца“. — Пул стана. — Ще се върна по-късно. Не отмъквайте парите ми.
Тримата младежи се разсмяха.
Пул изведе Холис и Лиза навън и застана в края на главния път, по-далеч от стените на Пост 000.
— Мъртвешката ръка са аса и осмици — отбеляза Холис.
— Така ли? Колко съм глупав. — Той се усмихна и прошепна. — Трябва да им погаждам по някой номер поне веднъж на ден, иначе се чувствам потиснат.
— Хващали ли са ви някога? — попита Лиза.
— Разбира се. Дузина пъти. Тогава Лена — това е жена ми — отива за една седмица в карцера. — Той ги погледна. — Тя няма нищо против. Гордее се с мен, когато я отвеждат. Прекарала е четири години в лагер, където са режели трупи, преди да дойде тук. Тукашните килии са като хотел „Риц“ в сравнение с онези, в които е живяла там, а и не трябва да пере и да оправя леглата, когато е в карцера, защото там няма такива. Когато се прибира вкъщи, аз й приготвям огромна вечеря.