Те бързо пресякоха поляната и тръгнаха обратно към главния път.
— Насочени микрофони. Говорете тихо и на руски — прошепна Холис. Алеви кимна.
— Има ли пеши патрули? — прошепна той на руски.
— Тази вечер има — отговори Холис и обясни накратко за вечерния час, за причините за това, както и за предстоящата екзекуция на следващата сутрин.
— Копелета — поклати глава Алеви. — Единадесет души?… Дошли сме точно навреме. Те стигнаха до главния път при Пост 000, където сега беше тъмно и тихо.
— Къде искате да отидете? — прошепна Холис.
— В щаба — отговори Алеви.
Холис посочи надясно.
Те се затичаха покрай пътя и след няколко минути видяха осветената фасада на сивата бетонна постройка. Спряха и приклекнаха в канавката край реката.
— Няма съветско знаме, нито пък други символи — отбеляза Алеви.
— Това е Америка — каза Лиза. — Но вътре в сградата е съвсем друга история.
— Какъв е планът ти, Сет? — попита Холис.
— Трябва да обезвредим щаба им, комуникационната система и подслушвателните им съоръжения, стига, разбира се, да успеем. Освен това ни трябват още двама пътници за вертолета.
Холис помисли за семейство Ландис, защото знаеше, че синът им няма да е от голямо значение във вече претоварения вертолет. Помисли и за генерал Остин и капитан Пул.
— Изборът е труден, Сет — каза той. — Но имам няколко кандидати.
— Ще те улесня. Буров в лагера ли е?
Холис погледна Алеви и кимна.
— Предполагам, че това е професионалният подход.
— Дяволски сигурно е, че е така. Да не споменаваме за личната ми обида заради забележката му за мръсните евреи. Предполагам, че и вие, приятели, имате да му връщате за някои неща.
— Това не е отмъщение, Сет — отговори Лиза, — но ако ти трябва, знаем къде е.
— Вторият човек, който ми трябва, е най-висшестоящият от американците тук — кимна Алеви.
— Това е генерал Остин — отговори Холис. — Знаеш ли къде можем да го намерим?
— Да.
— Добре. — Алеви показа главата си над ръба на канавката и погледна към сградата на щаба. — Разкажи ми за щаба — каза той.
— Вероятно в караулката има часови — отговори Холис. — Щом влезеш вътре, ще видиш пропуск и дежурен офицер. Свързочната се пада вляво. — Холис обясни на Алеви и Милс разположението на помещенията в сградата и заключи: — Килиите са на първия етаж, по средата на задната част на сградата. Джак Додсън е в една от тези килии и той е американецът, който аз искам да дойде с нас — добави Холис.
— Не — отговори Алеви. — Ще вземем генерал Остин.
— Не си прав.
— Не можеш да намериш Остин и Буров без наша помощ, Сет — каза му Лиза. — Ако Сам иска Додсън, ще вземеш Додсън.
— Няма да го взема, ако не е годен за транспортиране — ядосано отговори Алеви.
— Ще го вземеш, стига още да диша — каза Холис.
— Аз не го познавам, Сет, ти също, но той е човекът, който си е спечелил правото да тръгне с нас. Въпросът е приключен.
— Добре — троснато отговори Алеви. — Колко души мислиш, че има в щаба по това време?
— Според информацията, която имам от помощника на генерал Остин, капитан Пул — отговори Холис, — там трябва да са дежурният офицер, свързочникът, сержантът от отряда за охрана в стаята на охраната, близо до килиите, един или двама войници от отряда на КГБ и един-двама шофьори, които по това време може и да не са в сградата. Има и шест или седем души в залата за подслушване — добави той, — към която са свързани всички звукови сензори и подслушвателни устройства в лагера. Това е стаята, която трябва да обезвредим, ако искаме да се движим свободно из лагера.
— Ще обезвредим цялата сграда — отговори Алеви. — Вие двамата явно не можете да минете за офицери от КГБ — обърна се той към Холис и Лиза, — така че останете…
— Но ще минем без проблеми като затворници — прекъсна го Лиза. — Да тръгваме, Сет.
Алеви погледна към Милс, който му кимна. Те бързо обсъдиха плана, изправиха се и тръгнаха към щаба: Холис и Лиза отпред, с ръце зад гърба, а Алеви и Милс ги следваха отзад.
Часовият от караулката ги забеляза и излезе с преметнат пред гърдите автомат.
— Двама за килиите. Отворете! — посочи Алеви към входната врата.
Часовият се поколеба, след това отиде до входната врата и я отвори. Той се загледа в Алеви и Милс на по-силната светлина и явно не ги разпозна като офицери от местния батальон. Алеви му направи знак да влезе в сградата. Милс остана най-отзад и затвори вратата.
Дежурният офицер бе лейтенант Челцов, човекът, с когото Холис и Лиза бяха разговаряли, когато ги освободиха от килиите. Челцов застана мирно зад бюрото си и хвърли поглед към Холис и Лиза.
— Пак ли? — той погледна въпросително към войника от охранния отряд, който сви рамене. — Да, майоре? — обърна се Челцов към Алеви.
Милс извади автоматичен пистолет със заглушител й стреля веднъж в главата на войника. Лейтенант Челцов наблюдаваше как човекът пада, но изглежда, нищо не възприемаше. Той се втренчи в мъртвия на пода, после се обърна към Алеви, който го простреля в челото. Челцов падна обратно в стола си с разперени ръце, впил мъртвешки поглед в тавана, а от дупката на челото му бликаше топла кръв.
Лиза запуши уста с ръка, обърна се и се загледа във входната врата.
— Заключете входната врата, изчакайте пет секунди и след това донесете телата в свързочната — каза Алеви на Холис, Лиза и Милс. Той прекоси фоайето и отвори вратата към свързочната. Свързочникът седеше пред телефонната централа и четеше някакво списание. Той се обърна, погледна към Алеви, след това стана:
— Да, сър. — Едва тогава видя пистолета в ръката на Алеви.
Алеви му направи знак да се отдалечи от телефонното табло, след което стреля два пъти в гърдите му и го отпрати върху радиопредавателя. После се приближи до телефонната централа. Таблото беше ръчно и той забеляза, че след смъртта на оператора телефонните връзки вече не можеха да се осъществяват.
Холис и Милс влязоха, повлекли телата на лейтенант Челцов и войника. Бутнаха двамата мъртви под масата с радиопредавателя.
Алеви погледна към таблото с телефонните гнезда и видя надписа „Верто“ — вертолет. Той включи кабела в гнездото, натисна бутона за звънене и притисна слушалките до ухото си. От другата страна се обади глас, който звучеше отегчено, уморено — и нервно, както му се стори, — който каза: „Да. Ничего.“
— Бил, аз съм.
— Това е добре.
— Обажда ли се някой друг?
— Слава Богу, не…
— Има ли нещо, което да ми докладваш оттам?
— Не. Всичко е спокойно. Ничего.
— Добре, по телефона вече не може да ти звъни никой освен нас.
— И двата радиопредавателя непрекъснато боботят.
— Почакай. — Алеви отиде до радиопредавателите и увеличи звука. Заслуша се за няколко секунди, после каза на Бренън: — Всичко е нормално. Не се притеснявай за това.
— Добре. Поехте ли командването?
— На път сме.
— Намерихте ли ги? — попита Бренън.
— Да, сега и двамата са с нас.
— Чудесно. Поздрави ги от мен.
— Добре. Слушай сега, Бил, ако вашата част от операцията тръгне към провал, ти и капитан О’Шей трябва да бягате. А ако сте още там в три и четиридесет и пет, но ние не се появим, вие трябва да се разкарате, преди газът да стигне до вас. Разбра ли?
— Разбрах.
— До нови нареждания, Лиза ще остане в тази свързочна.
— Добре.
— Ще се видим по-късно. — Алеви се обърна към Лиза. — Подръж малко ръката на Бренън. Свързвай всички обаждания, които минават през таблото, и ги слушай. С другото си ухо следи радиотрафика на двата предавателя. Разбра ли?
Тя кимна.
— Не би трябвало да се бавим повече от петнадесет минути — каза й Алеви. — Ако чуеш, че нещо става, се обади на Бренън, след това бягай на вертолетната площадка. Нужен ми е поне един свидетел, който да успее да се измъкне от това място. Разбра ли?
Тя погледна към Холис, който кимна.
— Добре — каза Алеви. — Хайде да отидем до стаята, в която следят подслушвателните устройства.