— Почти свършихме работата си тук.
— Наистина ли?
— Донякъде. — Милс погледна часовника си, а после Лиза. Никой не проговори. Холис и Алеви паркираха зила пред щаба и влязоха във фоайето.
— Влизаме — извика Алеви пред свързочната. Двамата влязоха в стаята и Лиза се втурна в прегръдките на Холис.
Алеви коленичи до Додсън и го огледа. Анцугът му бе разкъсан и пропит с кръв, тялото му мръсно, а косата сплъстена. Небръснатото му лице беше натъртено и подпухнало, а носът му изглеждаше счупен. Алеви повдигна клепачите на Додсън.
— Наистина е доста зле.
— Очевидно — отговори Холис. — Прекарал е около две седмици на открито, след това са го били дни наред. Но мисля, че е най-вече упоен. Ще се оправи. Идва с нас.
— Добре. Хайде да тръгваме — Алеви се изправи.
— Към вертолета ли отиваме? — попита Лиза.
— Не — отговори Алеви. — Отиваме да хванем Буров.
— Защо, Сет?
— Защото затова дойдох тук.
— Затова ли дойде тук? — Лиза сграбчи ръката му.
— Ами… Дойдох заради теб и заради Сам. Но…
— Сет, тук е пълно с руснаци. — Тя погледна към Холис. — Колко са, Сам? Шестстотин или седемстотин?
— Какво значение има? — троснато отговори Алеви.
— Не смятам да влизам в престрелка с тях. Просто искам да съм си тръгнал оттук, преди да са се събудили. Нямам време за спорове. — Той погледна към Лиза. — Защо ти и Сам не вземете Додсън и не го откарате с колата до вертолетната площадка?
— Оставаме с теб — отговори Холис на Алеви. Той погледна към Лиза. — Добре ли си?
— Обезумявам от страх.
— Е, добре — каза Алеви, демонстрирайки нехарактерно за него спокойствие, — аз също. Така че да свършваме по-бързо и да се прибираме вкъщи.
Милс помогна на Холис да качи Додсън на гърба си и те забързано прекосиха фоайето. Алеви отвори входната врата и погледна навън.
— Чисто е.
Втурнаха се надолу по стълбите на щаба, Милс отвори задната врата на зила и помогна на Холис да намести Додсън в пространството зад задните седалки.
— Вие двамата седнете долу — каза Алеви.
Холис и Лиза седнаха на земята, а Алеви подкара колата по пътя и зави надясно към дачата на Буров.
41.
Зилът се движеше по тъмния път.
— Сет — обади се отзад Лиза, — не ни трябва Буров. Просто вземи още един американец. Къщата на генерал Остин се намира точно до този път. Ти искаше него.
— Но вие искахте Додсън. Има място само за още един и това ще бъде полковник Пьотр Буров. Нали, Сам?
Холис не отговори.
— Сет, имаме проблеми на вертолетната площадка — каза Милс. Той обясни за прожекторите и за опитите на кулата да се свърже с поста чрез радиопредавателя.
Алеви малко помълча, после каза:
— Хайде да не се изнервяме излишно. На път сме да осъществим успешно удара на десетилетието. Ти какво смяташ, Сам?
Холис помисли, че всеки разумен човек би приел очевидните факти и би заключил, че операцията започва да се проваля. Но Алеви беше фанатик, а Холис не вярваше на фанатици.
— Сам?
— Мисля, че всички сме с единия крак в гроба. — Холис се обърна към Милс. — Бърт? Ти какво ще кажеш?
Милс, изглежда, се разкъсваше между разума и предаността си към Алеви, които, както знаеше, бяха две взаимно изключващи се неща. Милс погледна към Алеви.
— Сет… имаме Сам и Лиза, имаме и един американец… вертолетът е препълнен. Може би е време да свиваме знамената.
— Сам, изборът е твой. — Алеви се обърна назад към Холис. — Ти искаш ли да хванеш Буров, или ще се задоволиш да го оставиш да живее? Може би утре, когато се събуди след действието на сендмена, той ще убие двадесет американци.
— Това не е игра на нерви — рязко отговори Холис.
— Не изпитвам смелостта ти. Просто искам да знам дали имаш някакви лични сметки за уреждане. В нашата работа човек може да си позволи личните пристрастия да му помогнат във взимането на решение за действие. Е?
Холис погледна към Лиза, после каза на Алеви:
— Карай напред.
— Мисля, че сме се опознали взаимно — отбеляза Алеви.
Лиза се отпусна на пода и погледна към Холис. Той отвърна на погледа й. Припомни си пътуването им до Новодевичите гробища, когато пак седяха на земята в колата с Джейн Елис и Бети Ешмън. В сравнение с това, което ставаше сега, онова пътуване му изглеждаше като детска игра. Но това беше закономерният резултат от всичко, започнало в Москва. Лиза го ритна по крака и се опита да се усмихне.
— Новодевичите?
Той кимна. Те имаха кратка, но забележителна история.
— Придържай се към петнадесет километра в час — каза Холис на Алеви — или ще привлечеш вниманието им.
Продължиха напред. Алеви взе един завой и възкликна:
— Какво, по дяволите, е това?
Холис се поизправи и погледна през прозореца.
— Това е търговският център „При боровете“. Никога ли не си виждал търговски център?
— Боже Господи… — разсмя се Милс.
Алеви погледна защитната мрежа, която скриваше небето, после зави през паркинга и мина бавно покрай редицата от магазини.
— „7-илевън“?
— Декорите се изготвят в Мосфилм.
— Наистина ли? — Той огледа всички витрини, покрай които минаха, и няколко пъти поклати глава.
— Не е лошо… а те…
— Ще те информирам за всичко в Лондон — рязко отговори Холис. — Хайде да вървим.
Внезапно на пътя се появиха фарове и те видяха огромен военен транспортьор ЗИЛ-131 да преминава през паркинга и да се насочва към щабната сграда.
— Ако спре пред щаба, надали ще харесат онова, което ще видят там — каза Милс.
Алеви натисна газта и зави обратно към пътя, озовавайки се точно зад транспортьора. Фаровете на Алеви осветиха покритата с брезент каросерия и те видяха, че вътре има около двадесет души, въоръжени с автомати АК-47. Алеви натисна клаксона си и присветна с фаровете. Шофьорът на транспортьора извади ръката си през прозореца, след което спря колата. Той излезе и тръгна към тях.
— Страков? — извика той.
— Наведете се — каза Алеви на Холис и Лиза. Той отвори вратата си и нареди на Милс: — Мини зад волана. — Алеви скочи на земята и тръгна към шофьора на другия камион, който закриваше с ръка очите си от ярката светлина на фаровете.
— Кой е? — попита шофьорът.
— Майор Воронин.
Човекът се изпъна мирно и козирува.
— Къде карате тези хора? — попита Алеви.
— Да сменим патрулните постове — отговори шофьорът.
— Кои постове?
— Кула едно и две, главния портал, щаба и вертолетната площадка, сър. Току-що смених охраната на дачата.
— Дачата на полковник Буров?
— Да, сър.
— Колко войници оставихте там?
— Трима.
Алеви погледна към двадесетимата въоръжени мъже в каросерията на камиона, чиито глави бяха обърнати към него.
— Хората в щаба и на вертолетната площадка получиха още по два часа наряд за невнимание при изпълнение на служебните си задължения — обърна се той към шофьора.
— Да, сър. По чия заповед?
— По моя, ефрейторе. Идете направо при кулите и главния портал, след това върнете останалите си хора в караулната.
— В бараките, сър.
— Да, в бараките. — Алеви почувства, че изпод фуражката му започват да се стичат капки пот и да струят по челото му. — Свободен сте.
Шофьорът се поколеба, след това козирува и се обърна на пета.
Алеви се върна при зила и седна на седалката до шофьора.
— Обърни, Бърт — каза той на Милс.
Милс се затрудни да намери задната скорост, след това я включи и зилът изгасна.
— По дяволите!
Големият транспортен камион стоеше на пътя пред тях. Милс включи отново двигателя и спирайки на три пъти, зави неубедително на тесния път, докато транспортьорът бавно потегли напред. Никой не продума. Милс подкара колата към дачата на Буров.