— Не мога да карам руски коли — тихо каза той.
— Чух какво си говорихте и не съм напълно сигурен, че той ще ти се подчини — каза Холис на Алеви.
— Ти не разбираш руския начин на мислене.
— Но разбирам военния начин на мислене. Хората приемат всякакви заповеди от собствените си офицери, но не се подчиняват непременно на нарежданията на офицер, когото не познават.
— Струва ми се, че се справям — каза Алеви, след това попита: — Да се връщаме ли искаш, или да продължим?
— Продължавайте — отговори Холис.
Лиза въздъхна отчаяно и се обърна към Милс.
Моля те, Бърт, не можеш ли да вразумиш тези двамата?
— Не — отвърна Милс, след като се замисли за момент.
— Това караулната на дачата ли е? — попита Алеви след минута.
— Да, тя е — отговори Холис, като надникна през предното стъкло. — Вилата е заградена с телена ограда. Между оградата и къщата има кучета. В караулката трябва да има двама войници и още един в самата дача. Но човек никога не може да бъде сигурен.
— Шофьорът също ми каза, че са трима. Ти поеми войника, който се приближава към нас — каза Алеви на Милс, — а аз ще се заема с другия.
— Добре.
— Вие отзад залегнете.
Милс намали скоростта и се приближи към караулката. Алеви погледна към обикновената на вид дача зад вратата, разположена на около сто метра в тъмнината. Милс рязко спря зила, той подскочи и изключи. Отново го включи.
— Никога не съм можел да се оправям с предавките.
Той извади пистолета и го остави в скута си. Един от войниците се приближи към шофьорската врата и надникна през прозореца.
— Да, капитане? — Милс изстреля един-единствен куршум между очите на войника, докато Алеви отвори вратата си и застана на прага. Вторият войник все още беше в караулката. Алеви забеляза, че той отчаяно удря по полевия телефон и се протяга да си вземе пушката. Алеви се прицели внимателно от покрива на зила и изстреля всичките си шест куршума в караулката. Разхвърчаха се стъкла и трески и мъжът падна на земята.
Милс изключи фаровете.
Алеви тръгна към портала, а Холис слезе от зила.
— Той е мой — каза Холис, като сграбчи Алеви за ръката.
— Добре — кимна Алеви. — Но не го убивай.
— Знам.
— Разполагаме с тридесет и четири минути, за да стигнем до вертолетната площадка — погледна към часовника си Алеви.
— Нека дойда с теб — каза Лиза на Холис. — Ще ти помогна да се справиш с поста вътре в къщата.
Холис кимна. Той отвори телената врата и се обърна към Алеви.
— От лявата страна на къщата се намира понтиакът на Грег Фишър. Ще го вземем с нас.
— Понтиакът на Фишър? Тук…? — неразбиращо попита Алеви.
— Буров го кара. Ключовете вероятно са на таблото.
— Чудесна идея, Сам — кимна Алеви. — Този ЗИЛ-6 сигурно вече го търсят. А след като понтиакът е на Буров, може и да не го спрат.
— А може да ни потрябват и скоростта му, и по-доброто му управление. Зилът е много противен — добави Милс.
— Всичко това е може би истина — отговори Холис. — Но аз искам този Транс Ам, просто защото… го искам. — Той хвана Лиза за ръката и хукна по дългата асфалтирана пътека към дачата.
Внезапно от тъмнината се появиха двете немски овчарки и се хвърлиха към тях от две различни посоки. Холис приклекна в позиция за стрелба, прицели се и стреля в по-близкото куче вляво от него. Пистолетът му изщрака тихо, но кучето силно зави. Холис се претърколи надясно точно когато втората овчарка стигна до него и Лиза. Той сякаш надуши голямото куче точно в секундата, преди да му вкара куршум в устата.
— Добре ли си? — попита Холис, като стана и помогна на Лиза да се изправи на крака.
— Добре съм.
Те стигнаха до входната врата и Холис й кимна. Тя натисна дръжката и установи, че е отворено. Лиза сложи пистолета в джоба на канадката си и се промъкна вътре.
Часовият седеше на стола си в обширното антре, осветено от слаба лампа, и се целеше в нея с автоматична пушка. Лиза притвори вратата след себе си и застана неподвижно.
— Коя сте вие? — попита часовият.
Тя сложи пръст пред устните си и прошепна на руски:
— Аз съм Лиза Роудс. Новата американка. Полковникът иска да ме види.
— Не ми е казвал такова нещо — каза часовият.
— Но е казал на мъжете навън.
— Защо предполагате, че иска да ви види полковникът? По това време? — усмихна се часовият.
— Иска да спи с мен.
Часовият самодоволно се усмихна и остави пушката си на бюрото.
— Ще трябва да се кача горе и да го извикам — той свали ботушите си. — Идете в дневната и се съблечете. Налага се да го прави там, защото старата е горе. — Часовият бе застанал на пода по чорапи.
Лиза рязко отвори вратата и отскочи встрани.
Холис се втурна през вратата и стреля, докато човекът се протягаше към пушката си, след това се хвърли напред и го хвана, преди да падне на земята. Той сложи мъжа да седне обратно на стола и едва тогава забеляза кървавата пяна, показала се на устата му вследствие на раната в гърдите, която го караше да хрипти, докато се опитваше да поеме дъх.
Холис хвана Лиза за ръката и я изтласка към входната врата.
— Тръгвай — прошепна той. — Няма да спорим.
— Моля те, Сам… Внимавай…
Холис отвори вратата и я избута навън, след това се върна при часовия, който го гледаше втренчено. Холис мина зад него, сложи ръка на рамото му и изстреля един куршум в тила му, като го придържаше облегнат на стола.
После напусна антрето и тръгна към стълбите. Стъпалата изскърцаха, но той продължи нагоре.
— Наталия, ти ли си, скъпа? — обади се женски глас. Холис спря. Чуха се стъпки и женският глас извика отново:
— Пьотр, Наталия си е в стаята.
— Часовият е — отвърна й Буров. — Ела да си легнеш.
Холис отново чу стъпки и звука на затваряща се врата. Той изкачи и останалите стъпала и стигна до обширното антре на горния етаж. Вляво от него имаше две полуоткрехнати врати, които вероятно водеха към спалните на дъщерята на Буров, Наталия, и на майка му. Вдясно имаше затворена врата, която навярно бе спалнята на съпрузите. Холис се приближи към нея, ослуша се, после натисна дръжката, отвори вратата и се претърколи странично в стаята, заемайки позиция за стрелба с насочен към леглото пистолет.
— Не мърдай!
Стаята беше тъмна, с изключение на някаква малка червена светлинка и когато очите на Холис свикнаха с тъмнината, той видя, че това всъщност бе червена звезда, сияеща на върха на дървено изображение на кремълската Спаска кула. Това бе странно, но още по-странно изглеждаше празното легло, върху което лежеше парцалена кукла. Холис разбра, но беше твърде късно.
Предпазителят на пистолет прищрака зад гърба му и чу гласа на Буров:
— Хвърли оръжието.
Холис хвърли пистолета си.
— Не ставай — каза Буров. — Обърни се насам на коленете си.
Холис бавно извъртя тялото си към Буров. Буров светна лампата и Холис видя, че той стои на вратата бос и по пижама, с голям пистолет, насочен към него.
— Семействата в някои страни се упражняват в стрелба — каза Буров. — Ние тук имаме други упражнения. А вие мислите, че руснаците са глупаци.
Холис не отговори.
— Глупак е онзи — продължи Буров, — който стои на колене пред дулото на оръжието. — Буров погледна с любопитство към Холис. — Какво търсеше тук?
— Исках да те убия, идиот такъв.
— Не, в такъв случай просто щеше да стреляш в леглото. А ти каза „Не мърдай!“. Искаше да ме плениш. Откъде намери този пистолет?
— Това не е твоя работа.
— Сам ли си?
— Как мислиш?
— Мисля, че не. Уби ли часовите?
— Да.
— А кучетата ми?
— Да.
Буров кимна замислено, после каза:
— Телефонът ми не работи, а и мисля, че долу има ваши хора. Следователно и двамата сме в трудно положение.
Холис нищо не каза.
— Това бунт ли е? Би било лудост. Тук има шестстотин въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. За живота на Додсън ли искате да преговаряте?