Холис не отговори.
— Защо сте наранили баща ми? — каза някакъв глас на руски.
Всички се обърнаха към вратата. Там стоеше по нощница уплашено десетинагодишно момиченце. Зад него бе застанала пълна жена на средна възраст с дебело подплатен пеньоар, а отзад едва се забелязваше възрастната жена, която Буров бе представил за своя майка.
Жената на средна възраст погледна към Холис, после към Лиза и накрая към облечения в униформа на КГБ Алеви.
— Съпругът ми мъртъв ли е?
— Не, госпожо — отговори й на руски Алеви, — просто е в безсъзнание.
— Не разбирам какво става — изхлипа тя. Алеви и Холис се спогледаха.
— Няма да ги убиете — каза Лиза на английски.
— Баща ми ще се оправи ли? — попита момичето, Наталия.
— Да — отговори на руски Лиза.
Изведнъж старата жена бутна снахата и внучката си и се втурна в стаята, коленичи до сина си с обляно в сълзи лице и започна да го гали.
— О, Господи, бедното ми момче. Пьотр, Пьотр, Господ да те пази, мъничкият ми. — Холис си спомни репортажите по новините през Втората световна война, които показваха как стари бабушки ридаят, коленичили над телата на синовете и съпрузите си. Боже мой, колко ли такива като Буров са износили в огромните си утроби тези свети възрастни жени.
— Не можем да ги вземем, но не можем и да ги оставим… — каза Алеви на английски.
— Не Сет! — рязко отговори Лиза.
— Искам Буров да знае, че са живи — каза Холис на Алеви. — По-късно това може да ни послужи.
— Добре — кимна Алеви. После се обърна към жената на Буров на руски: — Вие ще останете в къщата, или кучетата ще ви разкъсат. За известно време ще оставим тук няколко войници. — Алеви се наведе, за да вдигне Буров, но Холис го отблъсна встрани, с доста усилия положи Буров на рамо и го понесе към вратата, докато възрастната жена продължаваше да го гали.
— Ще го откараме в болницата — каза Лиза на Наталия и я погали по главата. — Скоро ще си бъде пак у дома. Жената и майката на Буров понечиха да последват Холис надолу по стълбите, но Алеви ги спря.
— Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред.
Лиза и Алеви последваха Холис.
— Беше мил с тях — каза Лиза на Алеви.
Той не отговори.
Транс Амът ги чакаше пред входната врата с отворен гюрук. Милс излезе от колата и заедно с Холис сложиха Буров в задното отделение при Додсън. Милс върза китките на Буров с парче метална жица. Холис погледна надолу към двамата пребити мъже: Додсън с разкъсания си анцуг и Буров с опръсканата си с кръв пижама бяха еднакво неузнаваеми в лицата. Кръгът се затваря, помисли Холис, и събитията, предизвикани от катапултирането на Додсън през телената ограда, наближаваха развръзката си.
— Аз ще карам — каза Холис. — Бърт, дай ми шинела и фуражката си и седни отзад до Лиза.
Холис нахлузи униформения шинел и фуражката на КГБ седна на шофьорското място и запали колата. Милс и Лиза се качиха отзад, а Алеви седна до Холис.
Холис включи колата на скорост и засили нагоре по шосето, мина през портала и продължи по тъмния криволичещ път.
— Разполагаме с още двадесет и две минути до сендмена — каза Алеви, когато прекосяваха търговския център. — Твърде много време.
— Това всичко ли е, Сет? Можем ли вече да си ходим? — попита Лиза.
— Да. Вертолетът е пълен.
— Дяволски пълен — добави Холис. Той натисна газта и увеличи скоростта до шестдесет мили в час.
Точно когато приближиха щаба, въздухът бе раздран от пронизителна сирена.
— Струва ми се, че това има нещо общо с нас — каза Алеви.
Пред осветената сграда на щаба бяха спрели няколко зила и дузина войници от отряда за охрана на КГБ обикаляха около тях. Един се приближи към банкета на пътя и започна да маха на Холис да влезе в паркинга пред щаба.
Холис натисна педала на газта до земята и подмина щаба като стрела.
— Какво според теб искаше този? — попита Алеви.
— Не зная.
Холис видя, че стрелката на километража му сочи деветдесет мили в час. Те прелетяха покрай Пост 000.
— Гледайте за отклонението към вертолетната площадка — каза Холис.
— Все още не са напълно сигурни кой е и какво е — обади се Милс.
— Е, надявам се да го проумеят, след като ние си тръгнем оттук — каза Алеви.
— Приближават ни две коли — каза Холис, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
Алеви погледна през рамото си и очите му срещнаха погледа на Лиза.
— Ти си необичайно мълчалива — каза той.
— Мисля за вертолета — усмихна се нервно тя.
— След пет минути сме във въздуха.
— Все още са след нас — каза Холис.
— Взриви ги — каза Алеви на Милс. — Опитай с това — той подаде шапката си на Милс.
— Добре. — Милс извади фосфорна граната от джоба на коляното си, нагласи часовника на нула и постави гранатата в шапката. — Каква е отсрочката при нула?
— Седем секунди.
— Добре. Можеш ли лекичко да открехнеш вратата си? — Милс издърпа часовниковия механизъм, за да зареди гранатата, и изброи до четири, след това бутна шапката на пътя. — Пет, шест.
Първата кола, ЗИЛ-6, беше на около двеста метра зад тях и сменяше светлините с надут клаксон.
— Седем.
Фосфорната граната избухна под първия зил, който излетя от пътя и се разби в дърветата, след което резервоарът му експлодира. Парчета горящ фосфор се разлетяха на всички страни и възпламениха боровите дървета.
Вторият зил, голям транспортен камион, продължи да ги следва, но не откри стрелба.
— Недоумява какво означава всичко това — каза Милс. — Не му се ще да открие огън по колата на полковника.
— Сам! Ето го пътя към вертолетната площадка! — извика Лиза.
Холис заби спирачки и рязко извъртя волана надясно. Колата поднесе, но не излезе от пътя. Холис превключи на по-малка предавка и отново даде газ по тесния чакълест път. Понтиакът подскочи, Холис го овладя и стрелката на километража достигна шейсет, после седемдесет мили в час.
Холис видя на около двеста метра пред себе си очертанията на радиорубката със слаба светлина в единия от прозорците. Видя и част от поляната, но не забеляза вертолета.
Сирената все още виеше, а прожекторите на наблюдателните кули осветяваха горите извън пределите на школата. В лагера кипеше живот, а шестстотинте войници от отряда за охрана бяха на крак.
— Ще вземем Бренън в движение — каза Холис.
— Проклетият камион ни настига! — каза Алеви, като погледна назад. — Спри тук и прегради пътя, или ще ни последват до вертолетната площадка.
— Добре — Холис натисна спирачките. Понтиакът поднесе и застана напречно на пътя. Той извади ключовете от таблото, загаси фаровете и всички се измъкнаха от колата.
Зилът зад тях намали скорост и спря на около сто метра, осветявайки ги с фаровете си. Алеви носеше Додсън на гръб, а Холис взе Буров.
— Лиза, изтичай напред и кажи на Бренън, че идваме — каза Алеви. Лиза извади пистолета си и хукна напред по пътя.
Холис видя сенките на последните десетина войници, слезли от камиона и насочващи се към тях. Някой извика на руски:
— Идентифицирайте се!
— Задръж ги за няколко минути, Бърт — каза Алеви на Милс.
— Добре — Милс извади пистолета си, претърколи се под понтиака и зачака войниците да се приближат.
Холис и Алеви се затичаха към бараката, понесли Додсън и Буров на гърбовете си.
Милс се прицели и изстреля всичките осем куршума на пистолета си със заглушител. Някой извика и въздухът незабавно бе разкъсан от глухия пукот на автоматите АК-47, наподобяващ гърма на фойерверки. Черната нощ бе прорязана от зелените откоси на автоматите и прозорците на понтиака се разлетяха. Милс зареди и изстреля още осем куршума.
Холис и Алеви тичаха приведени напред, като търсеха опора в каменистия път, когато краката им започнаха да се огъват под тежестта. Холис все още не успяваше да види вертолета на площадката.
Лиза тичаше пред тях и когато стигна на двайсетина метра пред дървената барака, извика:
— Бил! Бил! Бренън!