— Лиза Роудс? — отговори й някакъв глас. — Тичай! Бързо!
Лиза спринтира последните двадесет метра и се намери в прегръдките на Бренън.
— Добре, хайде. Поеми си дъх. Какво става? — каза той.
Тя посочи надолу към пътеката.
— Сет и Сам… носят Додсън и Буров.
— Кой? А, да. Добре. А Милс?
— Там е. Идват. Преследваха ни.
— Така и предполагах. Добре, качвай се във вертолета, там, на поляната…
— Не. Ще чакам…
— Добре. Тогава влизай в бараката и залегни. Веднага се връщам. — Бренън хукна по пътеката и видя Холис и Алеви да идват към него. Автоматичен откос преряза клоните над главите им и те всички се хвърлиха на земята. Бренън погледна към Буров и Додсън и попита:
— Ранени ли са?
— Не — отговори Алеви. — Почиват си. Лиза…
— Да, в бараката е.
— Добре, вземи Додсън и се връщай в бараката.
Бренън застана на едно коляно и Алеви прехвърли Додсън на гърба му.
— Не можа ли да намериш хора, които да могат да ходят? — попита Бренън.
Стрелбата от автоматите брулеше клоните над главите им и поляната се покриваше с клонки и шишарки. Холис видя една овъглена катеричка да пада до него на земята. Холис не можеше да разбере дали Милс отговаря на огъня, защото пистолетът му беше със заглушител, но му се струваше, че войниците се приближават към тях и вече се различават просветващите дула на оръжието им сред дърветата.
Бренън се приведе и хукна обратно към бараката с Додсън на гръб.
— Хайде, Сам. Аз ще се погрижа за Милс — каза Алеви на Холис. — Бягай оттук.
— Опитай се да живееш достатъчно дълго, за да ми дадеш възможност да ти избия глупостите от главата — Холис метна Буров на гръб и последва Бренън, също приведен на две.
Алеви приклекна до дебело крайпътно борово дърво, извади пистолета си и започна да стреля напосоки от двете страни на пътя. Внезапно избухна експлозия, Алеви видя как някъде по пътеката пламна ярка оранжева огнена топка и разбра, че понтиакът е избухнал. Извика Милс, но не получи отговор. Алеви мушна последния пълнител в пистолета си и започна да си пробива път към бараката, като не преставаше да стреля.
Холис измина последните няколко метра между пътеката и бараката и падна на колене пред вратата. Бренън свали Буров от раменете му и сложи припадналия зад вратата до Додсън. Холис се изправи и забеляза, че в бараката вече е тъмно, но зърна Лиза, приведена под прозореца, близо до три тела в униформа, грижливо подредени край стената.
— Сам… добре ли си? — каза Лиза.
— Да. Залегни. — Холис свали шинела си и го хвърли върху Додсън.
Бренън вдигна снайперистката пушка „Драгунов“ и отиде до прозореца, за да фокусира нощния й визьор спрямо близките дървета.
— Не виждам нито Милс, нито Алеви на пътеката, но през дърветата насам се промъкват някакви хора. — Той се прицели и стреля, като затворът на пушката му със заглушител изщрака с по-силен металически звук от изстрела в целта. Прицели се и стреля отново.
— Хубава пушка, но визьорът й не е така прецизен като нашите.
Холис забеляза три автомата АК-47, изправени до другия прозорец. До тях лежеше метална кутия, пълна с патрондаши с по тридесет патрона. Той коленичи, взе един автомат и счупи стъклото.
— Не бързай да стреляш, полковник — каза Бренън. — Те все още не са насочили вниманието си към това място.
— Добре. — Холис погледна към коленичилата до него Лиза. — Ще се върна да взема Сет и Бърт.
— Не ми ли дължиш нещо? — сграбчи ръката му Лиза.
— Ей, защо един от вас не излезе да види дали О’Шей е все още някъде там? — погледна към тях Бренън. — Кажете му какво става тук.
Холис улови Лиза за ръката и я отведе до вратата.
— Наведи се ниско. — Той я избута от бараката към поляната, където клекнаха във високата до коленете им трева. На около сто метра пред тях Холис видя очертанията на белия вертолет, който се открояваше на фона на тъмните борови дървета. Въпреки стрелбата той чу бръмченето на двигателите. — Виждаш ли го?
— Да.
— Кажи на О’Шей, че всичко е наред и скоро ще дойдем.
— Ти ще дойдеш с мен — погледна го тя.
— По-късно.
— Сега!
Холис я хвана за раменете и я погледна право в очите.
— Трябва да отидеш там и да му кажеш, че идваме, иначе може да излети. А аз трябва да се върна за другите, Лиза.
— Ще скоча на земята, ако излети, Сам. Кълна се, че ще го направя. Ако ти не дойдеш, аз ще се върна за теб… — очите й се напълниха със сълзи, а тялото й затрепери.
— Тичай! — обърна я към вертолета Холис. — Приведена ниско. Хайде, тръгвай!
Тя го погледна, след това хукна през тревата към вертолета, като на всеки няколко крачки извръщаше глава назад към него.
Холис гледаше как силуетът й се смалява, колкото се приближаваше към вертолета, и внезапно се намери лице в лице с Алеви.
— Тръгвай, Сам — каза Алеви, загледан в отдалечаващата се в нощта Лиза.
— Ще взема Буров. — Холис мина покрай Алеви и тръгна обратно към бараката.
Алеви го последва:
— Теб поне те слуша. Мен никога не ме е слушала.
Холис не отговори. Стрелбата се бе приближила до тях и Холис виждаше зелената диря на куршумите да прорязва гората, въпреки че повечето от изстрелите се забиваха в дънерите на дърветата.
Те пребягаха краткото разстояние до отворената врата на бараката и се хвърлиха на пода.
— Сега са много повече — каза Бренън. — Крият се в гората и се придвижват от дърво на дърво. Предпазливи са, но ще стигнат дотук след десетина минути. Ако излязат от гората на поляната и видят вертолета, ще си имаме малък проблем — добави той.
— Трябва да ги позабавим — кимна Алеви.
Той грабна един автомат АК-47, показа дулото му през прозореца и пусна дълъг откос в близките дървета, докато се свършиха всичките тридесет патрона в пълнителя.
Гърмежите откъм гората утихнаха за няколко минути, докато войниците от отряда за охрана се прикриха зад дърветата. Когато стрелбата се поднови, Холис забеляза, че изстрелите сега бяха насочени предимно към бараката. Чуваше глухите удари на куршумите, забиващи се от външната страна на трупите. Понякога случаен куршум влизаше през разбитите прозорци и оставяйки зелена следа, се забиваше в отсрещната стена, просветвайки за малко, преди да угасне. Куршумите пробиваха металния покрив над главите им и покривните греди започнаха да се нацепват.
— Може би искаш да останем, докато започнем да различаваме цвета на очите им — каза Бренън на Алеви.
— Добре, Бил — каза Алеви и зареди нов пълнител.
— Вземи Буров и тръгвай към вертолета.
— Не, вземи Додсън, аз ще взема Буров — каза Холис.
Алеви кимна на Бренън.
— Можеш да ги проследиш с нощния визьор — Бренън подаде снайперистката пушка на Алеви, — а цевта не проблясва и не вдига шум. Използвай я, докато се приближат. След това вземи автомат и амунициите от чантата. Но по-добре всички да се махаме оттук още сега — добави Бренън.
Алеви повдигна снайперистката пушка над перваза на прозореца, прицели се в една проблеснала цев и изстреля един куршум.
— Трябва да почакам Бърт още малко — каза той. — Ще се видим по-късно. Бренън коленичи до Додсън.
— Пулсът му е добър, но наистина е много зле. — Той метна Додсън на рамо и тръгна към вратата, която не беше под пряк обстрел от гората. — Добре, ще се видим на борда — каза Бренън не особено убедено.
Той ритна вратата навън и Холис го видя да се придвижва бързо от бараката към поляната и да изчезва в тъмнината.
Холис застана на колене до Буров и провери пулса и дишането му.
— Добре е. Струва си да го вземем.
Буров се размърда, опитвайки се да вдигне глава, но Холис го бутна назад. Буров понечи да каже нещо през смазаните си устни и изпочупени зъби. После изплю кръв и слюнка и каза на руски:
— Ти… — отвори очи, — ти… Холис… Ще те убия… Ще чукам жена ти.
— Ще оживееш — отговори му Холис на руски, — но няма да ти е до чукане.
— Еб вас.
— Знаете ли къде отивате, полковник? — Алеви се приближи до Буров. — В Америка. Късметлия сте.