По небето над тях се носеха слоести облаци, които закриваха звездите. И надолу Холис не видя светлини. Беше летял по маршрути до Ленинград с Аерофлот и познаваше тази част на Русия. Големи територии бяха покрити с обширни гори, малки езерца и тресавища и там живееха твърде малко хора. Миналата есен бе пътувал с експреса „Червена стрела“ на връщане от Ленинград за Москва и влакът бе минал по същите места, които бе видял от самолета. Селата бяха порутени, а кооперативите — лошо поддържани. Прелетяха над суров и мразовит район от страната, който в никакъв случай не беше място, където човек би желал да извърши принудително приземяване на вертолета си.
— Опита ли да летиш на по-голяма височина? — каза Холис на О’Шей.
— Не, сър. Не исках да изразходвам допълнително гориво за изкачване. Холис пое лостовете за управление пред себе си.
— Почини си. Протегни се малко.
О’Шей го послуша.
— Искате ли да управлявате от дясното кресло?
— Не, но не бих желал да си разменяме местата. Ще те оставя да седиш в пилотското кресло, докато не го вземеш на сериозно.
— Да, сър.
Холис знаеше, че управлението на вертолета, изискващо продължителна концентрация и постоянен ръчен контрол, е в състояние да изтощи летец, който пилотира сам, в разстояние на един час. О’Шей бе прекарал зад лостовете за управление близо два часа, сам срещу постоянно спадащите показания на стрелката на индикатора за горивото.
— Хайде да се изкатерим на горния етаж — каза Холис. Той усили оборотите на перката, така че да постигне бавно изкачване, и задържа положението на вертолета с лоста за регулиране на въртеливото движение. Повишеният въртелив момент накара носа на машината да се отклони наляво.
— Педалите са наопаки — напомни му О’Шей.
— Благодаря, капитане. Означава ли това, че запасите ни от гориво нарастват?
— Не, сър.
Холис натисна десния педал за управление и изправи вертолета.
— Изглежда, няма особени проблеми при управлението на вертолета. Но не бих желал да ви се налага да опитвам нещо така рисковано като кацане върху хлъзгава палуба на кораб при силен вятър.
О’Шей погледна Холис, за да види дали се шегува.
— Е, аз се позанимавах с него известно време, така че мога и да опитам — каза О’Шей. — Но ако искате да се заемете с това, вие сте капитанът.
— Ще определим на кого се пада честта с партия канадска борба, преди да се приближим към целта.
Милс поглеждаше ту Холис, ту О’Шей. Пилотите, както и оперативните работници в ЦРУ, помисли си той, прибягваха до черен хумор точно когато всъщност никак не е смешно.
Холис погледна как стрелката на висотомера се измества. Когато посочи три хиляди метра, преустанови изкачването, а скоростта на летене се покачи обратно на 150 километра в час. Индикаторът за скоростта, отчитана спрямо земята, показваше почти същото.
— Така е по-добре.
— Може би трябваше да го направя по-рано — каза О’Шей.
— Може би. А може би по-рано тук горе насрещният вятър е бил по-силен.
— Трудно е да се каже, когато човек не може да поиска сводка за метеорологичната обстановка.
— Така е — Холис овладя работата с лостовете за управление и бордовите инструменти. Изучи показанията им — скоростта, височината на полета, теглото на товара, горивото, времето на полета до момента, предполагаемото разстояние до точката на приземяване, но въпреки това не можа да определи със сигурност дали ще видят Финландския залив преди зазоряване, а и дали изобщо ще видят Финландския залив или зората.
Мислите на О’Шей, изглежда, съвпадаха с неговите.
— Ако успеем да видим някой ориентир на земята, ще можем да преценим и разстоянието, което ни остава до приземяване. Но поне аз нямам представа доколко може да се вярва на индикатора за горивото.
— Летим с нужната скорост, която ще ни позволи да стигнем навреме — отговори Холис, — и то в единствената точка на приземяване, с която разполагаме. Това са параметри, които ни ограничават дотолкова, че за момента не можем да направим нищо друго.
— Може би ще попаднем на попътен вятър — каза О’Шей.
— Може би.
— А какво ще стане, ако пак се сблъскаме с насрещен вятър? — попита Милс, който внимателно ги слушаше.
— Няма смисъл да се притесняваме за нещо, срещу което не можем да направим нищо — погледна го О’Шей.
— Основният въпрос, генерале, е какви са шансовете ни? — каза Милс на Холис.
— Току-що се озовах тук — отговори Холис. — Не мога да преценя шансовете, когато планът на операцията е ваш.
— Слушайте, няма ли да ни помогне, ако изхвърлим малко излишно тегло? — попита Милс.
— Предполагам, че вече сте го направили.
— Да — отговори О’Шей. — Палта, чанти, питейна вода, някои резервни части от вертолета и други такива. Олекотихме го с около сто фунта.
— Имах предвид нещо друго — каза Милс.
— Кого имаше предвид, Бърт? — попита Холис.
— Ами… Додсън или Буров например.
— Те са ви нужни — каза Холис. — Искате ли аз да скоча?
— Не. Не ми се иска капитан О’Шей отново да пилотира. Изнервя ме. — Милс се усмихна и добави: — Виж, от Буров можем да се освободим, ако това е необходимо.
Холис и О’Шей не отговориха.
— Добре, забравете за това — каза Милс. — Няма аз да ви казвам кого да оставите в спасителната лодка. Правото да взимате решения по този въпрос е ваше.
Холис харесваше Милс, когато Милс беше такъв, какъвто си е. Но когато Милс се опитваше да подражава на Алеви, той стигаше до някакъв неестествен цинизъм, защото му липсваха стилът и моралната убеденост на шефа му.
— Моля ви, не искам да чувам повече за убийства — каза Лиза, която от известно време изобщо не беше се обаждала.
Никой не й отговори и кабината се изпълни само с шума на двигателите и на перката.
— Срещнахте ли някакви летателни апарати?
— Не, сър — отговори О’Шей.
Холис кимна. Смяташе че в Школата за магии не бе останал никой, способен да предаде каквато и да е информация по радиопредавателите. Руснаците може би вече бяха разбрали, че обектът им е унищожен, може би дори бяха направили връзката между изчезналия Ми-28 на Аерофлот и разгрома на Школата за магии. Но ако бяха успели да възстановят пълната картина на събитията, вероятно се бяха сетили и за единственото друго безопасно място, като се изключи американското посолство, към което можеше да се насочи вертолетът: Финландския залив.
— Вашите хора консултираха ли се със специалисти от военновъздушните сили при подготовката на плана? — обърна се Холис към Милс.
— Разбира се — отговори леко обидено Милс.
— И как смятате, че ще успеем да се промъкнем, без да ни засекат радарите на съветските диспечерски кули?
— Ами човекът от военновъздушните сили, с когото говорихме — отговори Милс, — предположи, че докато руснаците разберат какво е станало, ние ще сме извън обхвата на московските радари. Знаехме че не могат да ни засекат визуално, ако летим с изгасени светлини. — Милс се обърна към О’Шей: — Нали имаш някакви писмени инструкции за техниката, която трябва да приложиш, за да избегнем засичане?
— Изискванията бяха да летя много ниско, за да избегна радарите с въздушно базиране — отговори О’Шей — така нашият сигнал би трябвало да се смеси с наземния фон, след което да променя курса с цел да се измъкнем към залива. Но аз прецених, че горивото, с което разполагаме, не ни позволява да следваме този план.
— Имал си известно право — каза Холис. — Дори ако не ни търсят, неминуемо ще се появим на екрана на някой радар, когато наближим ленинградската диспечерска кула.
— Тогава ще трябва да слезем ниско, под обхвата на радара — каза О’Шей. — Смятам, че на този етап вече ще можем да си позволим да ни забележат визуално как прелитаме над населените райони, защото ще сме на финалната права. Би трябвало да успеем да се приземим, преди те да са в състояние да вдигнат самолет прехващач. Какво мислите за това? — той погледна към Холис.
— Мисля, че някой е забравил да вземе предвид радара на съветския военноморски флот, който постоянно наблюдава целия залив. Смятам, че ако са се заели да ни търсят, ще ни намерят. Ще приема, че те не са свързали отвличането на вертолета Ми-28 на Аерофлот с определен регистрационен номер с пускането на нервнопаралитичен газ в учебната им установка до Бородинското поле.