— Пълен напред! — Холис натисна напред ръчката за регулиране на въртеливото движение, с което накара носа на вертолета да се наклони надолу, като същевременно увеличи оборотите на перките и регулира общата тяга. Скоростомерът скочи на 180 километра в час със съответното нарастване на скоростта спрямо земята.
— Никога не вярвайте на руснаците — каза Холис.
Продължиха на север. Сигналната лампичка за горивото светеше постоянно червено, а безизразният глас на записа повтори съобщението. Холис винаги бе смятал, че всяко следващо съобщение на тези записи в пилотските кабини трябва да се произнасят по-изнервено. Но магнетофоните не се боят от смъртта.
— Вижте! — извика О’Шей.
Холис, Милс, Лиза и Бренън погледнаха в посоката, в която сочеше О’Шей. Вляво от курса им на далечния тъмен хоризонт се появи ореол светлина.
— Ленинград — обяви Холис.
— Около двадесет възела — каза О’Шей. — Може би около седем минути полет.
Холис погледна часовника. Беше 7,04. Осемнадесет минути до изгрева. Ако за седем минути стигнеха до Пулково, след промяна в курса щяха да достигнат до фара след още пет. После имаха още десет минути полет до срещата с товарния кораб. Това правеше общо двадесет и две минути.
— Сега се надбягваме със слънцето, генерале — каза О’Шей.
— А аз мислех, че с показанията за горивото — откликна Холис. — Объркваш ме.
О’Шей мрачно се усмихна.
Холис увеличи скоростта на вертолета до двеста километра в час.
— Летим с пълна мощност в края на дълъг полет — отбеляза О’Шей. — Доверявате ли се на двигателите?
Холис погледна показанията на уредите. Температурата на изхвърляните от двигателите газове беше пределно висока, температурата на маслото също.
— Никога не вярвайте на червените! — извика Холис назад към Бренън: — И така, какво те накара да се върнеш тук на тази операция, Бил?
— О, не зная. Сет Алеви ми каза, че сте в беда. Капитан О’Шей реши да дойде поради същата причина. Нали, капитане?
— Така е. Бих желал в доклада за работата ми да преразгледате мнението си — каза О’Шей на Холис.
— Ще си помисля — Холис започна бавно и равномерно да спуска вертолета надолу.
— Колко часа полет с вертолет имате, генерале? — попита О’Шей.
— Като броим и последните тридесет минути — един час — отговори Холис, поглеждайки часовника.
— Питам ви сериозно — каза О’Шей.
— Не зная. Десет или дванадесет. Това тест ли е?
— Не. Просто се чудех кой да го приземи.
— Ако ще се приземяваме без гориво в леденостудения залив, ще го направиш ти, а ако двигателите още работят и ще кацаме на палубата на товарния кораб, ще го направя аз.
— Добре.
Вертолетът продължи да губи височина и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята намалява, което означаваше, че са се сблъскали с по-силни насрещни ветрове. При петстотин метра височина скоростомерът отчиташе двеста километра в час, но реално изминаваното разстояние беше не повече от сто и тридесет. Холис знаеше, че се сблъскват мощните зимни ветрове, с които се славеше Финландският залив: те бяха толкова силни и постоянни, че понякога издигаха равнището на морето с пет фута и наводняваха Ленинград. Помисли си и за огромните вълни, и за товарния кораб, който бясно се спускаше, издигаше и подскачаше по бурното море.
Холис вече виждаше основните транспортни артерии, водещи към града, и слабия поток от превозни средства преди зазоряване.
Ленинград. Най-неруският град в Русия. Но и град, в който КГБ се разправяше с особена жестокост с ориентираното към Запада население. Някога Холис харесваше Ленинград и когато прелетяха над него за последен път, го парна почти физическо усещане за загуба.
— Мисля, че това там долу е московската магистрала — каза О’Шей. — Следователно Пулково трябва да е някъде вляво.
— От известно време не съм чувал записа — обади се Милс.
— Мисля, че е вдигнал ръце от нас — отвърна Холис.
— Това ли е? — попита О’Шей сочейки лявото странично стъкло.
Холис погледна натам и видя познатите синьо-бели светлини на пистите.
— Да. — И добави: — Това е забележителен пример за навигация по наземни ориентири, капитане.
— Благодаря, сър. Стараех се да изчисля възможното отклонение в зависимост от вятъра, но не бях сигурен с колко точно ни е отвяло от курса.
— Явно недостатъчно, за да пропуснем цял град.
Холис наклони вертолета наляво и увеличи скоростта на спускане. Висотомерът показваше двеста метра и той изправи машината. Реши, че е на километър южно от кулата в Пулково, и пое курс 310 градуса. Сега летяха толкова ниско, че Холис можеше да различи пътниците в автобусите под тях. На север великият Ленинград с всяка измината минута ставаше все по-ярък, събуждайки се от дългата есенна нощ.
— Мисля, че виждам залива — каза О’Шей.
Холис погледна напред и видя границата, отвъд която на мястото на раздалечените брегови светлини започваше обширно черно пространство.
— Имаме още няколко минути. — Гледайте за фара в края на вълнолома.
Минутите минаваха в пълно мълчание. Брегът под тях свърши и те изведнъж се оказаха над морето. Холис погледна часовника. Беше седем часът и четиринадесет минути.
— Това е. Няма връщане назад — каза Милс.
Холис кимна. Дори да оживееха, ако паднеха във водата, щяха да издържат не повече от петнадесет минути в почти замръзналия залив.
— Фарът — О’Шей сочеше право пред тях.
— Виждам го. — Холис продължи напред и на половин километър от фара намали подаването на горивото и издигна носа на вертолета нагоре. Скоростта, отчитана спрямо земята, спадна до осемдесет километра в час, когато преминаха над фара в края на двукилометровия бетонен вълнолом. Той насочи носа на вертолета по новия курс, 340 градуса и отбеляза времето по часовника — седем часът и седемнадесет минути.
— Капитане, следете времето.
— Да, сър.
Холис наблюдаваше компаса и поддържаше курс на северозапад, макар да си даваше сметка, че северният вятър ги отвява встрани. Опита се да изчисли какво трябва да е отклонението за десетминутен полет при скорост на вятъра от тридесет до четиридесет възела. Внезапно му се прииска да се срещне със съветниците на Милс по авиационната част.
— Кой беше този авиатор? — попита той Милс.
— Моля?
— Човекът, с когото си се консултирал.
— А… Какво има? Освен проблема с горивото?
— Навигацията. Два движещи се обекта. Корабът трябва да се бори с морето, а ние с въздуха.
— Нещо като да вдяваш конец в ухото на движеща се игла — обади се О’Шей.
— И то на тъмно — допълни Холис.
Милс не отговори.
— Доколкото разбирам, имаме само един шанс да осъществим тази среща — каза Бренън.
— Ако имаме и него — каза О’Шей.
— Вървете по дяволите… — обади се един глас на руски. — Всички ви ще избия.
— Това пак ли бе съобщение от записа? — попита Холис.
— Мисля, че това е един от пътниците ни — подсмихна се Бренън. — Какво каза?
— Каза, че има нужда от още една доза натриев пентанол — отвърна Холис. — Бърт, накарай го да млъкне.
Милс се промъкна назад и погледна към Буров.
— Той и така е достатъчно зле, генерале — извика Милс. — Не искам да го убивам.
— Всички ви ще върна обратно в килиите — произнесе Буров ясно със смазаните си устни.
Съобщението от магнетофонния запис прозвуча отново и Буров каза:
— Виждате ли? Веднага приземете вертолета.
— Затвори си устата, Буров, или ще те изхвърля — заповяда му Холис.
Буров замълча.
— Другият ни пътник изглежда добре — изрече Милс, след като огледа Додсън.
— Сега е седем и деветнадесет, изминаха две минути — съобщи О’Шей. Милс погледна на югоизток от задния прозорец.
— Слънцето изгрява. Няма да ни вземат на борда, ако е светло — добави той.