— Знам, че е така.
Буров се усмихна и продължи:
— Не мисля, че вие, военните аташета, сте толкова опитни, колкото хората на ЦРУ. Но въпреки това започва да ми се струва, че капитулацията ти е някакъв вид хитрост. И ако реша, че това е така, ще измъчвам приятелката ти до смърт. И то пред очите ти.
Холис не отговори. Буров се приближи към Холис и го погледна от горе на долу.
— Мислеше си, че си голяма работа, нали? И в моргата в Можайск, и в ресторанта в Лефортово, и след това, когато говорихме по телефона. Какви обиди само изтърпях от теб.
— Имах дипломатически имунитет.
— Да, имаше — изсмя се Буров. — Но сега мога да правя с теб каквото пожелая. — Буров сграбчи Холис за косата и дръпна главата му назад. — Погледни ме, самодоволно американско копеле. Ти и другите лайна в посолството ви ни гледате отвисоко, нали? Чух записите на някои от разговорите в посолството. Присмивате се на пиянството ни, смятате, че не се къпем достатъчно често, подигравате се на жените ни, смеете се на Москва, на храната, на квартирите ни и почти на всичко, свързано с нас. — Буров дръпна косата на Холис още по-силно. — Да не би да смяташ, че сега изглеждаш и миришеш добре, кучи сине? — Буров пусна косата на Холис и го удари с ръка по челото. — Да не би да си мислиш, че изящната ти приятелка изглежда и мирише добре? Продължаваш ли да мислиш, че сте чак толкова цивилизовани? Какво представлявате без елегантните си дрехи и дезодорантите? Вие сте нищо, това е. Един руснак може да издържи повече страдания от вас, защото поначало имаме по-малко. И защото имаме повече вътрешна сила. Вие се скапвате, щом останете без душа и яденето си. — Буров се разходи из стаята, след това се върна при Холис и му извика:
— Стани!
Холис се изправи.
— Ръцете на главата! — Холис сложи ръце върху главата си.
— Можеш ли да си представиш всичко, което мога да причиня на теб и Лиза Роудс? — погледна го Буров. — Неща, които няма да оставят никакви следи по телата ви, но които ще разрушат напълно същността ви, човешкото ви достойнство, душите и разума ви. Отговори!
— Да, мога.
Буров застана до Холис:
— Приятелката ти е почитател на руската култура. Може би тя би искала да има и руски любовник. Може би и няколко дузини.
Холис не отговори.
— Знаеш ли, че тя е била любовница на Алеви? Отговори!
— Да.
— Казах ти вече, че жена ти е тръгнала с един английски джентълмен.
— Не ми пука.
— Сега е във Вашингтон за погребението ти. Мисля, че то ще се състои утре.
Холис не каза нищо.
— Кой е Симс?
— Не знам.
— Мисля, че аз знам. — Буров си погледна часовника и каза. — Е, Холис, искаш ли да видиш кучката си?
Холис кимна. Буров отвори вратата към кабинета си и каза нещо на охраната, след което се обърна към Холис:
— Можеш да си свалиш ръцете. Излизай. Можете да правите секс, ако искате — каза Буров, докато Холис вървеше към вратата.
— Благодаря.
Буров се усмихна и затвори след себе си.
Войникът поведе Холис надолу по стълбите. Отвори вратата на килията на Лиза, бутна Холис вътре и затвори. Лиза седеше увита в спалния си чувал в ъгъла на килията. Тя го погледна, но не каза нищо.
Холис коленичи близо до нея и огледа лицето й. Бузите й бяха изпити, а очите й изглеждаха хлътнали. Забеляза, че устните й са сухи и напукани, а на врата й има рана. На лявата й буза все още имаше следи от червенина и това някак си му причини повече болка от целия й останал външен вид.
— Как си?
Лиза не отговори.
— Имаш ли нужда от лекар?
Тя поклати отрицателно глава.
Холис почувства слабост и седна до нея, като я прегърна през раменете. Тя не се притисна към него, но не се и отдръпна. Седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.
Дълго време седяха мълчаливо, след това Лиза скри лице в шепите си и заплака. От време на време Холис се унасяше, но сковаващият студ и празният му стомах го будеха почти на всеки петнайсет минути. Светлината ту се запалваше, ту гаснеше, по коридора се чуваха стъпки, които спираха пред вратата на килията, след което продължаваха по-нататък. От време на време някой отместваше резето на килията, но вратата така и не се отвори. Няколко минути по-късно резето отново се затваряше.
Лиза се загледа в тавана и проговори с едва доловим глас:
— Осъдиха ме на смърт.
Холис не отговори. Тя протегна ръка покрай стената и подаде шепата си на Холис. Той първо не разбра какво държи, но след това разпозна купчинка пепел и парченца овъглена хартия. Снимки. Снимките й от Москва. Той обърна ръката й така, че пепелта да падне на земята, и изтри дланта й в коляното си.
— Няма значение — каза тя.
Холис знаеше, че стаята е снабдена с микрофони, които можеха да уловят и най-тихия шепот, и че дори в тъмнината съоръженията от оптични влакна ги следят непрекъснато. Искаше да я успокои, но реши, че е по-добре да не казва нищо, което Буров да може да използва по-късно срещу тях. Всъщност знаеше, че дори не трябваше да казва на Буров, че иска да я види.
— Защо им каза за Яблоня?
— Съжалявам.
Тя се изправи неуверено, отиде до отходния канал и го използва като тоалетна. Охраната избра точно този момент, за да влезе, което потвърди убеждението на Холис, че можеха да ги виждат и чуват. Лиза се изправи и вдигна вълнения си панталон, докато войникът я наблюдаваше похотливо. Руснакът погледна към Холис, след което хвърли парче черен хляб по средата на пода.
— Казах ти, че няма да ти се иска много да се чукаш — ухили се той на Холис и затвори вратата.
Лиза се изми със студената вода, след това подложи уста под крана и пи. Вдигна хляба от земята и го отнесе до спалния си чувал. Мушна се в чувала и отхапа от хляба по-скоро като прегладнял, а не просто като гладен човек, както забеляза Холис.
По негова преценка те получаваха около триста грама хляб на ден, тоест около четиристотин калории. Бяха тук от осем дни, въпреки че можеха да бъдат и повече. Тези калории им стигаха колкото да не умрат, но както отбеляза часовият, нямаха желание да правят нищо друго, освен да дишат. Подозираше, че храната съдържа и опиати като натриев пентанол или друг подобен серум, който в комбинация с притъпените им сетива и сковаващия студ бе причина за обхваналата ги силна летаргия.
Известно време Лиза се взираше в черния хляб, след това подаде парчето на Холис. Той си отчупи около една трета и й върна остатъка.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Холис, след като свършиха хляба. Тя сви рамене. След няколко минути се протегна и хвана ръката му.
— Трябва да ти е студено. Не ти ли дадоха спален чувал.
— Добре съм.
— Ела при мен. Има място.
Той се мушна до нея.
— Не те обвинявам за всичко това — каза тя. — Ти ме предупреди.
Холис не отговори.
Спаха на пресекулки. Лиза на няколко пъти извика в съня си, но той не можа да разбере какво казва. Холис стана, за да пие малко вода. Налягането на водата беше слабо и той от опит разбра, че е утро. Чу стъпки и вратата се отвори.
— Станете и ме последвайте — каза пазачът. — Не говорете.
Холис помогна на Лиза да се изправи.
— Обичам те, Сам — каза тя.
— И аз те обичам.
— Не говорете!
Холис хвана Лиза за ръката, но войникът ги раздели.
— Тръгвайте!
Те тръгнаха по дългия коридор, а друг войник отвори вратата на стаята, където Холис бе писал молбата си за отменяне на смъртната му присъда, стаята с опръсканата с кръв маса и балите сено до стената. Стаята за екзекуции. Лиза се поколеба, но войникът я блъсна вътре.
32.
На окървавената маса имаше горещ чай, варени яйца, хляб и конфитюр.
— Яжте колкото искате — каза войникът, — но ако изцапате, ще трябва да почистите. Не говорете.
Холис и Лиза седнаха. Холис погледна към петната от кръв под храната. Те бяха ръждиви, а не яркочервени на цвят, и Холис предположи, че Лиза всъщност не разбира от какво са. Зачуди се също дали не е просто животинска кръв, напръскана, за да плаши затворниците и да забавлява пазачите им.
Ядоха бавно, но въпреки това и двамата получиха спазми в стомаха. Пазачът ги изведе от стаята и ги вкара в нещо, което приличаше на гардеробна, която вероятно се използваше от нощния пазач, предположи Холис. В стената имаше вградени шкафове, мивка, тоалетна, а в ъгъла — открит душ. Пазачът посочи към душа.