Холис кимна. Той рязко наклони вертолета надясно и пое в югоизточна посока към изгряващото слънце и обратно към Ленинград.
— Какво правиш? — попита Милс.
Холис започна стръмно спускане. На около петнадесет километра пред него се виждаха светлините на Ленинград.
— Какво правиш? — повтори въпроса си Милс.
— Залагам на две предположения — отговори Холис. — Едното е, че товарният кораб не е успял да стигне до мястото на срещата навреме и все още плава от пристанището към нас. Второ, ако това е така, капитанът на кораба трябва да изпитва чувството за неизпълнен дълг й ако ни види, би следвало да направи онова, което всеки капитан прави, когато види кораб или летателен апарат в бедствено положение — да ни се притече на помощ. — Холис изправи вертолета, стабилизира го на височина по-малко от сто метра над бурното море и намали скоростта до четиридесет километра в час.
— Чувствам се чудесно — каза О’Шей без всякаква видима причина. — Добре се справихме.
— Използвахме всички възможности, нали? — подкрепи го Милс. — Поне сме тук.
— Откраднахме този вертолет — каза Бренън, — вмъкнахме се в Школата за магии, спасихме Додсън, отвлякохме Буров, успяхме да се измъкнем оттам, прелетяхме над Русия и стигнахме дотам, докъдето трябваше да стигнем. По дяволите, според мен поне успяхме.
— Трудно ми е да опровергая логиката ти, Бил — каза Холис. — И ако имахме бутилка шампанско, бих ви казал да я отворим с гръм.
— По дяволите. Сет трябваше да купи шампанско от Центъра за международна търговия.
При споменаването на името на Алеви настъпи тишина и Холис помисли, че вероятно в този момент всички едновременно го проклинаха и го благославяха. Това бе съдбата на мъжете и жените, които водят другите към големи висоти и тъмни бездни.
— Хайде да си сменим местата — каза Лиза на Милс. Тя стана от мястото си и коленичи на пода до Холис. — Знам, че в момента не можеш да ме хванеш за ръката — каза му тя. — Но ако след минута-две вече няма нужда да държиш лостовете за управление, ще вземеш ли ръката ми в своята?
— Разбира се.
— Поемам го, генерале — О’Шей взе лостовете за управление. — Протегнете се.
Холис пусна лостовете за управление и хвана ръката на Лиза.
Вертолетът продължи да лети обратно към Ленинград, но никой не продума. Равномерният шум на двигателите изпълваше кабината и те се бяха заслушали единствено и само в този звук, спасявайки се, че може да заглъхне.
— Дванадесет часа, един километър — каза О’Шей с напълно овладян глас, след като се изкашля.
Бренън, Милс и Лиза се изправиха, за да погледнат през предното стъкло. Към тях с пълна скорост се насочваше средно голям товарен кораб, на чиято кърма светеха три жълти светлини.
Холис пусна ръката на Лиза и пое управлението на вертолета. Прецени, че му трябват около тридесет секунди полет, ако изведеше машината направо над предната част на кораба. Но ако вертолетът избухнеше, щеше да се разбие върху кораба, а нито той, нито екипажът му заслужаваха това.
Холис наклони вертолета надясно и се отдалечи от приближаващия се кораб, след което зави на север и се приближи до него под прав ъгъл, като силният вятър ги духаше в гръб и повишаваше подемната им сила.
Забеляза, че трите жълти светлини вече бяха изключени, което вероятно означаваше, че са ги забелязали.
— Генерале, трябва да наберем малко височина, ако искаме да се приближим косо към палубата — каза О’Шей.
Холис знаеше, че плавното спускане от височина сто метра не бе най-препоръчителният начин за приземяване на вертолет върху подвижна платформа. Но едно запалване при опит за изкачване също не беше добра перспектива. Инстинктите му и онова, което се нарича пилотска интуиция, му подсказваха, че времето, което му оставаше да лети, може би се измерваше с няколко секунди.
— Отпуснете се.
— Вие сте на ход. — О’Шей изучаваше уредите на командното табло, докато Холис се съсредоточи върху доближаването на вертолета към палубата. О’Шей му съобщаваше на глас скоростта на летене, показанията на тахометъра, тягата и височината на полета.
— Скорост спрямо земята около тридесет километра в час — каза той.
Холис видя, че кърмата на кораба ще мине покрай тях, преди да достигнат до него, затова насочи вертолета в полегато спускане към левия борд на кораба, като същевременно продължаваше плавно да се снишава за кацане.
Холис регулира педалите за управление, за да компенсира понижената тяга на двигателите, като държеше носа на вертолета успоредно на посоката на движение на кораба, продължавайки да се спуска странично към него.
Опитваше се да поддържа постоянна скорост на летене, регулирайки оборотите на перките, и същевременно контролираше общата подемна мощност и подаването на горивото.
— Скорост на летене спрямо земята четиридесет — извика О’Шей. Холис издигна носа на вертолета, за да намали скоростта.
— Височина — петдесет метра — каза О’Шей.
Холис поддържаше носа успоредно на средата на кораба. Разстоянието до товарния кораб беше около сто метра и той прецени, че в края на полегатото си спускане ще се озове над кърмата, за да увисне и да се спусне вертикално надолу върху палубата.
— Скорост — тридесет, височина — тридесет.
Чу се вой на сирена и О’Шей каза:
— Налягането на маслото пада. Трябва да се е пробил някой от уплътнителите.
Гласът от записа, който неочаквано дълго бе пазил мълчание относно положението с горивото в резервоара, каза: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Подгответе се за безмоторно кацане.“
Бяха на десетина метра от горната палуба на кораба, Холис отново повдигна носа на вертолета и сведе скоростта почти до нула. Корабът мина под тях и задната палуба внезапно се оказа точно пред него. Палубата се поклащаше и люлееше, но никога преди не бе виждал място за приземяване, което да му изглежда толкова привлекателно. Тъкмо реши как да подходи спрямо минаващата под тях кърма, когато вертолетът бе подет от въздушната възглавница, предизвикана от завихрящия момент на перките, и се издигна нагоре.
— По дяволите!
Кърмата беше отминала и той отново увисна над водата. Без помощта на въздушната възглавница вертолетът започна да пада към морето.
Холис бързо увеличи подаването на гориво и оборотите на перките, с което издигна вертолета нагоре секунди преди лонжеронът на опашката да се удари в извивката на килватера. Холис отново насочи носа на вертолета към кърмата и последва кораба, водейки се по прожектора на кърмата, който се опитваше да държи като неподвижен ориентир в борбата си със силния насрещен вятър. Чувстваше се като човек, опитващ се да се хване за дръжката на движещ се влак.
Холис несъзнателно забеляза, че името на кораба бе изписано с бели букви на кърмата му: „Лусинда“.
Гласът от магнетофонния запис каза отново: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Пригответе се за безмоторно кацане.“
Холис натисна ръчката за регулиране на общата тяга, увеличи подаването на гориво и буквално се гмурна надолу, като едва не закачи перилата на кърмата, минавайки на няколко фута над тях. Той дръпна обратно лоста за общата тяга и вертолетът се стрелна на няколко метра от издигащия се квартердек.
О’Шей изключи двигателите, когато задните колела докоснаха палубата, и вертолетът подскочи във въздуха. Клатещата се и подскачаща кърма хлътна под тях, после се издигна и се удари в левия колесник, с което едва не преобърна вертолета. Холис рязко дръпна спирачките и блокира колелетата.
В крайна сметка вертолетът тромаво стъпи на нестабилната палуба. Холис погледна нагоре към главната мачта на кораба и видя, че той плава под британски флаг.
Никой не проговаряше, докато шумът на двигателите и на перките бавно заглъхваше в ушите им, за да се смени с ударите на вълните в бордовете. Кабината се изпълни със соления мирис на морска вода, а относително гладкият полет на вертолета бе заменен от клатушкането на разлюляния от вятъра кораб. Холис забеляза, че нямаше и следа от екипажа, и заключи, че вероятно всички са получили заповед да останат долу.
О’Шей се изкашля и каза спокойно:
— Не обичам корабите. Страдам от морска болест.