— Ужасно обичам корабите — обади се Бренън.
— Вие двамата се справихте блестящо — каза Милс на Холис и О’Шей. — Длъжници сме ви.
— Ако „ние“ означава твоите хора от ЦРУ, Бърт, то всички сме ви длъжници.
Лиза внезапно обви с ръце врата на Холис.
— Обичам те! Успяхме. И двамата! — Тя дръпна О’Шей за рамото и го целуна по бузата.
— Обичам ви и двамата.
— Аз нищо не съм… — О’Шей се изчерви. — Е, поговори с него при оценяването на работата ми.
— Ще преразгледам мнението си — усмихна се Холис.
— Точно преди да изключа двигателите… — каза О’Шей на Холис.
— Чух.
— Какво? — попита Милс.
— Един от тях спря — отговори О’Шей. — В резервоара няма достатъчно гориво, за да си напълниш запалката.
— Е, нямаме нужда от повече гориво. Всичко е точно. — Милс бръкна под седалката си и извади найлонов плик, в който имаше черни маски, и го подаде на Бренън. — Ето, всеки трябва да си сложи една. Не говорете с екипажа, никакви имена.
Милс отиде в задната част на кабината и сложи маска на главата на Додсън. Погледна Буров и каза:
— Е, полковник, добрите спечелиха.
— Така ли? — неочаквано се разсмя Буров. — Значи ЦРУ са добрите? Дори вашите сънародници не мислят така, поне не повече, отколкото моите смятат, че КГБ са добрите. Ние двамата сме парии, господин Милс. И това ни отделя от цялото останало човечество.
— Възможно е. Радвам се, че сте научили нещо в собствената си школа. — Милс извади спринцовка от джоба си и заби иглата във врата на Буров. — Твърде много говорите. — Той нахлузи маска на главата на Буров. — Така е много по-добре.
Бренън отвори плъзгащата се врата и в запарената кабина нахлу студен въздух. Бренън скочи върху клатушкащата се палуба, Лиза, О’Шей и Холис го последваха. Милс слезе последен.
— Ще се погрижа да откарат Додсън и Буров в лекарската стая. — Той погледна нагоре към английското знаме. — Всъщност предполагах, че корабът може да се окаже английски. Не останаха толкова много от безстрашните ни съюзници в НАТО, на които можем да разчитаме.
— За тази операция, Бърт, не бих се доверил дори на съюзниците ни във Вашингтон — отбеляза Холис.
— Имаш право.
— Свободни ли сме вече, вкъщи ли сме си или не? — попита Лиза.
Холис помисли, че докато са живи, те вече никога няма да са си съвсем вкъщи и съвсем свободни.
— Съвсем наблизо сме — отговори й той.
Вратата на квартердека се отвори и на палубата излязоха шестима моряци в тъмни пуловери. Те се приближиха и огледаха с любопитство пътниците си: четирима мъже и една жена, всички с черни маски на главите. Трима от мъжете бяха в руски униформи, четвъртият носеше анцуг. Жената беше облечена в анцуг и канадка. Холис си спомни, че на борда на вертолета имаше още двама пребити мъже в безсъзнание, единият от които носеше пижама, а другият — разкъсан анцуг. Даде си сметка, че ако някой накараше моряците да определят кои са добрите и кои лошите, те вероятно щяха да направят погрешен избор.
Един от моряците посочи вертолета, сякаш го буташе напред, като явно предполагаше, че никой от тях не говори английски. Милс поклати глава, показа му два пръста и посочи машината. Шестимата моряци отидоха до вертолета и изнесоха Буров и Додсън, като ги положиха да легнат на студената влажна палуба.
Холис скочи обратно в пилотската кабина, освободи спирачките и се присъедини към Бренън, О’Шей и шестимата моряци, които бутаха машината към левия борд на кораба. Един от тях отвори преградата пред подвижния мостик. Всички тласнаха корпуса и Ми-28 се преобърна и полетя с носа надолу към развълнуваното море, докато дългата му опашка се изправи вертикално нагоре. Неволно се приближиха към перилата, наблюдавайки как вертолетът за миг се задържа на повърхността, преди морето да нахлуе през отворената му врата и да потъне с предната част надолу в черните води на залива. Опашката му сякаш им помаха за сбогом и Холис усети, че козирува: забеляза, че О’Шей направи същото.
Моряците бързо отидоха при трите преносими сигнални прожектора за мъгла, които бяха свързани с кабели към захранването на кораба. Откачиха ги и ги изхвърлиха зад борда. Холис помисли, че в това има нещо странно и обезпокоително. Беше ясно, че трябва да се освободят от вертолета. Но фактът, че се освободиха и от тези дребни прожектори, показваше, че капитанът взима предпазни мерки срещу възможно посещение и претърсване от страна на съветските власти — или най-малкото срещу някакъв оглед от въздуха. Холис се зачуди дали няма и други веществени доказателства, които капитанът да е готов да изхвърли зад борда.
Холис погледна на юг през левия борд и видя два кораба в далечината на хоризонта. Може би бяха забелязали приземяването на вертолета и ако ги бяха наблюдавали с бинокли, навярно бяха видели, че блъснаха машината в морето. Ако корабите бяха съветски или на някоя от страните от Източния блок, сигурно щяха да докладват за видяното по радиопредавателя. Нещо повече, радарът на съветската флота вероятно бе засякъл неидентифициран летящ обект, който според характеристиката на полета можеше да се определи като вертолет. Възможно бе дори да са видели странното му спускане до нивото на морето и да са стигнали до заключението, че е кацнал на кораб, който също фигурира на екрана им. А въпреки трите мили териториални води според международните спогодби руснаците възприемаха цялата част от залива край Ленинград като своя неприкосновена зона.
Милс, изглежда, се сети за какво мисли Холис. Той кимна към двата кораба на хоризонта.
— Затова са искали да кацнем през нощта.
— Да, но радарите работят и нощем.
— Казаха ми, че кацането ни ще изглежда като катастрофа на радара — отговори Милс.
— Възможно е. Зависи от това кой Иван се взира в екрана.
— Е, значи това е тест, който позволява да се разбере на чия страна е всъщност Господ.
— След всичко, което направихме в Школата за магии — усмихна се мрачно Холис, — мисля, че трябва да разчитаме само на себе си.
Холис се обърна и се отдалечи от перилата. Четирима моряци носеха носилки, с които прекарваха Додсън и Буров към квартердека.
— Лечебница — каза на Милс единият от моряците.
Друг моряк им направи знак с ръка и те го последваха през вратата на квартердека и по тесните стълби нагоре към горната палуба, като по коридора не срещнаха жива душа. Младежът ги качи още една палуба по-нагоре и ги въведе в боядисана в бяло каюта с широки люкове, която се намираше точно зад мостика. Той излезе, без да отрони нито дума, и Холис свали черната си маска. Лиза, О’Шей, Милс и Бренън последваха примера му.
Те се спогледаха и Холис помисли, че всъщност бяха толкова смазани от умора, напрежение и мъка, че не би било никак чудно просто да се опънат на койките в каютата и да заспят.
Най-накрая Милс се усмихна и каза весело:
— Е, приятели, следващата спирка е Ливърпул.
Бренън изсвири продължително и извика:
— Успяхме!
Известно време се потупваха по гърбовете и си стискаха ръцете, а Милс, Бренън и О’Шей разцелуваха Лиза.
— Вие сте дяволски добър пилот на вертолет, генерале — каза въодушевено О’Шей на Холис. — Къде се научихте да управлявате вертолети?
— Някъде между Новгород и Ленинград — отвърна Холис.
— Изиграхте ме — разсмя се Милс. — Ей, вижте, тук има кафе и бренди. — Милс отиде до масичката, под люка на която имаше електрически кафеник. Взе пет чаши за кафе, наля във всяка една от тях по малко бренди и ги раздаде. Вдигна чашата си и каза: — За…
— За Сет Алеви — прекъсна го Холис. — И за мъжете и жените, които останаха там.
Всички пиха, но тази наздравица някак си попари радостта им. Всички пиха още кафе и още бренди. В каютата имаше столове до масата и те седнаха, само Холис остана да гледа изправен през един от четирите люка в каютата. Гледаше към морето, към Финландския залив, който винаги, когато го виждаше, му напомняше за разтопено олово, което, както и сега, бавно се надигаше, като тежките бягащи вълни минаваха през всички нюанси на сивото по странната му повърхност, в която нищо не се отразяваше. Видя, че от север иде рядка мъгла, раздрана неочаквано от слаба вихрушка, носеща се като лек воал през димната завеса. Сивото небе, сивото море и сивият бряг образуваха един неизменен пейзаж със сивите борови гори, от чиито клони влагата постоянно се стичаше върху мочурливата земя. Това бе мрачно и усойно кътче от земята, пред което Московска област изглеждаше слънчева и живописна. Холис разтърка очи и почеса наболата по бузите си брада. Действието на упойката отслабваше и той почувства, че бузата му започва да пулсира. Хрумна му, че срещата им с кораба можеше да се подреди сред по-дребните чудеса, случили се след бягството им от Школата за магии.