Холис не каза нищо.
— Не? Научи ли нещо? Каква власт ти дава дулото на оръжието? Зависи от това кой държи оръжието. Ти, или аз. Властта никога не произлиза от дулото на оръжието. — Той се обърна към Лиза. — Стани.
Тя се изправи.
— Вземи револвера.
Тя се поколеба, но го взе от Холис.
— Виждате ли — каза Буров, — правите онова, което ви казвам, въпреки че вие държите оръжието. Застреляй ме.
— Не.
— А! А сега какво научихме? Цивилизованите хора мислят крачка напред. Какво ще стане, ако ме убиете? Нима проблемите ви ще свършат? Не, те едва тогава ще започнат.
— Буров се ухили. — Но истинският патриот би пожертвал живота си, за да ме ликвидира.
Лиза погледна револвера в ръката си.
— Има само една причина, поради която няма да ви убия — каза тя. — Може би ще успеете да я разберете. Вярвам в Бога. Никога не бих убила човек, дори и вас.
— Така ли? — Буров грабна пистолета от ръката й. — Християните не убиват хора? Трябва да се върна към учебниците си по история. Какво беше онова малко стихотворенийце… „След две хиляди години клади преминахме към отровни газове.“ Какви лицемери сте само.
— Ние поне се опитваме. Вие не правите и това.
Буров седна на ръба на бюрото си и се загледа в нея.
— Нека ти дам един съвет, госпожице Роудс. Ако успееш да убедиш приятеля си да ни се подчини, ще бъдеш в безопасност. Без него ти си нищо. Просто една жена. Спомняш ли си как в моргата в Можайск с отвращение отдръпна ръката си от мен? Е добре, представи си тогава още много и много мръсни руски ръце върху себе си. Не, недей да ме проклинаш. Знам, че и двамата имате малко запазена гордост. Просто си затвори устата и обмисли всичко, за което си говорихме тук. Станете. — Буров хвърли пистолета на бюрото и им заговори почти дружелюбно. — Е, добре. Искате ли да се поразходите малко на чист въздух? Предполагам, че сте любопитни. — Буров им посочи вратата и поговори с охраната. След това каза на Холис и Лиза: — След малко ще се присъединя към вас.
Войникът ги поведе надолу по стълбите и им показа една пейка близо до входната врата, през която бяха влезли за пръв път в тази сграда, след което ги остави сами. Холис огледа фоайето. Както и останалата част от постройката всичко изглеждаше някак си неугледно, но от стената ги гледаше задължителният портрет на Ленин. Портретът беше окачен над бюрото на пропуска и Холис забеляза, че дежурният офицер е същият лейтенант, който си бе поиграл с пистолета, докато той пишеше молбата си за помилване. Лейтенантът го погледна и се усмихна.
От мястото си Холис виждаше отворената врата на свързочната и оператора, седнал пред таблото на централата. Човекът свърза ръчно един телефонен разговор и Холис осъзна, че централата не е автоматична. Вляво от оператора се намираше радиостанцията, която бе забелязал при първото им влизане в сградата. Разпозна скалата за къси вълни, но не можеше да види останалата част от апарата.
— Любопитството ви ви доведе дотук — каза лейтенантът на руски. Той стана и затвори вратата към свързочната. След това се обърна към Холис и Лиза и извади пакет цигари.
— Пушите ли?
И двамата поклатиха глави.
— Казвам се Челцов.
— Изобщо не ми пука — отговори Холис на руски.
Лейтенант Челцов сви рамене и седна на мястото си. Той се загледа в тях.
— Американците започнаха да ми харесват.
— А те харесват ли ви? — попита Холис.
— Всички тук се опитват да се разбират колкото се може по-добре — усмихна се лейтенантът. — Това не е затвор.
— Бихте могли да ме заблудите.
— Е, ще видите сами. Полковник Буров е много умен мъж. Тук американците се ползват с голяма свобода. Защото американците са свикнали да имат голяма свобода. Не е ли така?
— С изключение на американските комунисти.
— Това не е съвсем вярно. Знаем какво става в Америка.
— И как се връзват тези познания с онова, което ви учат в училище? Например, когато става въпрос за американските комунисти?
— Партията казва какво трябва да знаят хората за свое добро — сви рамене младият офицер.
— Вие определено вече не вярвате в това — каза Лиза.
— Вярвам — лейтенант Челцов си запали цигара. — Значи вие ще станете инструктори при нас.
— Обмисляме предложението — отговори Холис. — Разкажете ми още за това колко умен е полковник Буров.
— Той е достатъчно умен, за да ви остави да разполагате свободно с всичко тук, докато имате добри резултати — усмихна се младият мъж. — Но ако открие, че някой американски инструктор е излъгал руски курсант за нещо в Америка, тогава… — лейтенантът допря показалец до слепоочието си и вдигна палец нагоре. — Разбирате ли?
— А вие сте екзекуторът, Челцов? — попита Холис.
Мъжът не отговори.
— Говорите ли английски? — намеси се Лиза.
— Не. Никой от служителите на КГБ не говори английски.
— А американските инструктори? — попита Холис. — Те говорят ли руски?
— Предполага се, че те не трябва да знаят руски, но научават по малко. Разбирате ли, руските курсанти и американските инструктори тук трябва да общуват само на английски. Охраната няма право да говори с курсантите и с инструкторите, освен в случай на крайна необходимост.
— Тогава как става така, че вие сте научили много неща за Америка? — попита Лиза.
— Човек научава по нещо оттук-оттам — усмихна се Челцов.
— А какво ще стане, ако полковник Буров разбере, че сте понаучили нещо оттук-оттам? — попита тя и опря пръст в главата си.
Лейтенантът се върна към документите на бюрото си.
— Руският ви е чудесен. Внимавайте как го използвате.
Известно време седяха в мълчание, след това Холис каза на Лиза на английски:
— Да не си отказала цигарите?
— Мисля, че да. — След това добави. — Но предполагам, че има и по-лесни начини.
— Ще живееш по-дълго.
— Мислиш ли? — След няколко минути тя каза: — Сам, знам, че тук сме в много трудно положение. Но… аз няма… да приема условията им.
Холис потърка палеца и показалеца си — сигнал за напомняне за електронните подслушвателни устройства.
Тя докосна брадичката си в знак, че е разбрала, и прошепна в ухото му:
— Това беше игра, нали? Имам предвид… твоето…
— Капитулиране.
— Да. Това.
— Ще поговорим по-късно — каза той.
Те чакаха близо половин час и Холис заподозря, че Буров иска да им даде този момент за психическо приспособяване, за да осъзнаят, че извън тези врати могат да разполагат с относителна свобода, и да я сравнят с ада в задната част на постройката.
Най-накрая Буров се появи, облечен в зеления си шинел, и лейтенант Челцов скочи и застана мирно.
— Намери им някакви канадки — каза Буров на дежурния офицер. След това се обърна към Холис и Лиза. — Искам да направите две неща. Първо, когато излезете от тази врата, забравете какво ви се е случило тук вътре. Второ, не забравяйте какво би се случило тук вътре. Ясно ли се изразявам?
— Разбрахме — отговори Холис.
— Добре.
Лейтенантът подаде на всеки от тях по една бяла канадка и те ги облякоха.
— Последвайте ме — каза Буров.
Излязоха след него от щаба в студената утрин. Слънцето светеше, макар и слабо, и Холис забеляза колко бледа е Лиза. Пое дълбоко въздуха, изпълнен с мирис на бор.
Буров, изглежда, също се наслаждаваше на утрото.
— Денят е хубав, въпреки че е малко хладно — каза той. — Предполагам, че вие двамата го чувствате по-осезаемо, като се има предвид, че разполагате със съвсем тънък слой тлъстини.
— Ще ви затрудни ли много да престанете да правите неуместни намеци за онова, което се случи в миналото? — отговори Холис.
— Благодаря, че ми напомнихте — Буров пусна една тънка усмивка. — Тук започваме на нов лист. Няма минало. Това е скритата философия на нашата институция. Инструкторите нямат лично минало, само културно минало, което предават на курсантите. Курсантите нямат нито лично, нито културно, а само политическо минало, за което милеят, но не говорят никога.