— Аз съм водачът — заяви Блакторн, макар че всъщност на брега командуваше капитанът — Аз съм главният — додаде той, тъй като капитан Шпилберген не можеше да командува нищо, било то в морето или на брега, дори когато беше в отлично здраве.
Самураят отново изрече цял порой от думи.
— Оми-сан казва, че щом ти си главният, можеш да се движиш свободно из селото, където пожелаеш, докато пристигне господарят му. Господарят му, даймио, ще реши съдбата ти. Дотогава ти се разрешава да живееш като гост в къщата на кмета, да влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Но не ти се позволява да напускаш селото, а екипажът трябва да стои в къщата и да не излиза от нея. Ясно ли е?
— Да. Къде е екипажът ми? Отец Себастио махна неопределено към група къщурки недалеч от пристана, очевидно разстроен от решението и нетърпеливостта на Оми.
— Ей там. Радвай се на свободата, пирате! Твоите зли дела…
— Уакаримасу ка — обърна се Оми направо към Блакторн.
— Пита „разбра ли?“.
— Как е „да“ на японски?
Отец Себастио се обърна към самурая!
— Уакаримасу.
Оми презрително им махна да си вървят. Всички се поклониха ниско. Един от мъжете обаче нарочно се изправи, без да се поклони. Смъртоносният меч с ослепителна скорост описа свистяща сребърна дъга и главата на непокорния тупна от раменете му, а прахта се обагри от бликналата кръв. Тялото потръпна един — два пъти и застина. Свещеникът неволно отстъпи крачка назад. Никой друг на улицата не бе помръднал. Всички глави останаха все така ниско сведени, а Блакторн се скова от получения шок.
Оми небрежно стъпи върху трупа.
— Икинасай — каза той и им направи знак да си вървят.
Мъжете пред него отново се поклониха до земята, след което се изправиха и невъзмутимо се разотидоха. Улицата започна да опустява. Както и магазините.
Отец Себастио погледна надолу към трупа. После тържествено го прекръсти и пропя:
— Во имя отца и сина и святаго духа. Сега той гледаше самурая безстрашно.
— Икинасай!
Върхът на блестящия меч се опираше на тялото.
Свещеникът обаче изчака един дълъг миг и чак тогава се обърна и тръгна. С достойнство. Оми не го изпускаше от очи. После се обърна към Блакторн, който отстъпи заднишком, и щом се отдалечи на безопасно разстояние, побърза да свие зад първия ъгъл и да изчезне.
Оми избухна в гръмогласен смях. На улицата нямаше жива душа. Когато смехът му стихна, той вдигна меча с две ръце и методично започна да съсича трупа на малки късове.
Блакторн седеше в малка лодка и лодкарят енергично гребеше към „Еразъм“. Не срещна никакви трудности при наемането на лодката. На главната палуба се мяркаха някакви мъже. До един самураи. Някои бяха със стоманени нагръдници, двама бяха препасали мечове, но повечето бяха облечени в обикновени кимона, както се наричаха робите. Прическите им бяха едни и същи: темето обръснато, а отстрани и отзад косата сплетена на опашка, намазана с мазнина, подвита нагоре и грижливо завързана. Тази прическа се разрешаваше само на самураите и дори беше задължителна за тях. Само те можеха да носят два меча: дългият с двете дръжки, с който убиваха, трябваше никога да не ги напуска, както и по-късият, който приличаше на кама. И те бяха задължителни.
Самураите се бяха наредили покрай перилата на кораба и го следяха с очи. Изпълнен с безпокойство, Блакторн се качи по стълбата и излезе на палубата. Един от японците, облечен по-живописно от останалите, се приближи до него и му се поклони. Блакторн си беше научил урока, така че му върна незабавно поклона и всички започнаха добродушно да му се усмихват. Той все още беше във властта на ужаса от внезапното убийство на улицата и усмивките им не успяха да разсеят мрачните му предчувствия. Тръгна към стълбата за долните помещения, ала рязко спря. Напреки на вратата беше залепена широка лента от червена коприна, а до нея — малък надпис със странни, нагърчени знаци. Той се поколеба, провери другата врата, но и тя беше запечатана с подобна лента, а върху преградата на кораба беше закован същият надпис.
Той посегна да махне копринената лента.
— Хотте оке!
И за да няма съмнение в смисъла на думите му, дежурният самурай поклати глава. Усмивката бе изчезнала от лицето му.
— Но това е моят кораб и искам…