Режещият вятър прекъсваше блуждаещите му мисли и не му позволяваше да задреме. Би било глупаво да заспи сега. Никога не ще се събудиш от този сън, каза си той, изпъна ръце да раздвижи схваналите се мускули на гърба си и още по-плътно се загърна в плаща си. Отбеляза наум, че платната бяха наредени правилно, а кормилото — добре закрепено. Наблюдателят на носа не спеше. Затова пак се отпусна търпеливо в стола си и започна да се моли за суша.
— Слез Долу, лоцмане! Аз ще поема вахтата, ако нямаш нищо против — Хендрик Шпиц, третият помощник — капитан, се изкачи по трапа с посивяло от умора лице, хлътнали очи и пожълтяла кока, цялата на петна — Господи, Исусе Христе, проклет да е денят, в който напуснах Холандия!
— Хендрик, къде е помощник-капитанът?
— В леглото си. Не може да стане от проклетото си легло. А и няма намерение — поне до второ пришествие.
— А капитанът?
— Хленчи за храна и вода — изплю се Хендрик — Казах му, че ще му изпека петел на шиш и ще му го поднеса на сребърно блюдо с бутилка бренди. Глупак!
— Дръж си езика!
— Ще си го държа, лоцмане. И все пак той е един разкапан глупак и всички ще пукнем по негова вина — Младият мъж изплю тъмна храчка — Спаси ме, Исусе Христе!
— Слез долу и се върни призори.
Хендрик се отпусна с болезнена гримаса в другия стол.
— Долу мирише на смърт. Ако нямаш нищо против, ще поема вахтата. Какъв е курсът?
— Накъдето ни носи вятърът.
— А къде е сушата, която ни обеща? Къде е Япония? Къде е, питам?
— Пред нас.
— Все е пред нас! Господ ми е свидетел — не влизаше в заповедите ни да плаваме към неизвестното. Трябваше да сме си вече у дома, живи в здрави, с натъпкани търбуси, а не да гоним вятъра!
— Слез долу и си дръж езика!
Хендрик се извърна намусено от високия брадат мъж. Къде се намираме — искаше му се да попита — Защо не дадеш да хвърля едно око на тайнствения ти дневник? Знаеше обаче, че такива въпроси не се задават на лоцман, особено на този. Все пак, мислеше си той, ако бях силен и здрав като в деня, в който напуснах Холандия, нямаше да стоя със скръстени ръце. Щях да ти фрасна един по сивосините очи, за да залича от лицето ти тази влудяваща усмивчица и да те пратя в пъкъла, където ти е мястото. Тогава аз щях да стана главен лоцман и корабът щеше да се управлява от холандец, а не от чужденец, и щяхме да си опазим тайните. Защото войната с Англия е неизбежна, и то в най-скоро време. Искаме едно и също — да владеем океаните, да контролираме търговските пътища, да управляваме Новия свят, да смажем Испания.
— А може би няма никаква Япония — внезапно промърмори Хендрик — Може би е някоя проклета легенда.
— Има я. Между тридесет и четиридесет градуса северна ширина. А сега или си затваряй устата, или слез долу.
— Долу има смърт, лоцмане — промърмори Хендрик, впери поглед напред и се отпусна.
Блакторн се размърда в стола си — днес тялото го болеше повече от друг път. По-късметлия си от останалите, помисли си той. И от Хендрик също. Не, не си по-късметлия, а по-предвидлив. Запази плодовете, които ти се полагаха, докато другите безгрижно ги излапаха. Въпреки предупрежденията ти. Затова сега скорбутът ти е все още в лека форма, докато те постоянно имат кръвоизливи, диария, болят ги очите, текат им носовете, зъбите им изпадаха или се клатят. Защо хората не разбират от дума?
Той знаеше, че всички се бояха от него, дори и капитанът, и че повечето го мразеха. Но това беше нещо нормално, защото в открито море командуваше лоцманът, той определяше курса и направляваше кораба, той ги водеше от пристанище в пристанище.
Всички плавания бяха опасни, защото повечето навигационни карти бяха толкова неточни, че ставаха направо безполезни. И нямаше никакъв начин да се определи дължината.
— Открий как се определя дължината и ще станеш най-богатият човек в света — казваше Олбан Карадок, неговият учител — Кралицата, господ да я пази, ще те възнагради с десет хиляди лири и херцогска титла, ако намериш отговор на тази загадка. Онези лайнари, холандците, ще ти дадат дори още повече — златен галеон2 — А испанските копелета биха ти дали двадесет! Щом сушата се скрие от погледа ти, загубен си, момко — Карадок помълча и както винаги тъжно поклати глава — Загубен си, момчето ми. Освен ако…
— Освен ако не си водиш дневник — изкрещя Блакторн доволен, че си е научил добре урока. Беше тринадесетгодишен и вече цяла година чиракуваше при Олбан Карадок, лоцман и корабостроител, който му беше като втори баща — никога не го биеше и разкри на него и на останалите момчета тайните на корабостроенето и на морето.