— Ами въшките в косата му?
— Засега няма да ги закачаме. Доколкото разбирам, всички варвари ги имат. Много съжалявам, но ви препоръчвам търпение.
— Не можем ли да измием поне косата му — попита жената на Мура. — Много ще внимаваме. Господарката, моята свекърва, лично ще надзирава скромните ни усилия. Това ще е от полза за варварина и ще запази къщата ни чиста.
— Съгласна съм. Можете да му измиете косата — решително отсече майка му.
Мура неволно погледна отново Блакторн. Припомни си какво им бе говорил свещеникът за поклонниците на сатаната и за пиратите. Господ да ни пази от такова зло, мислено се прекръсти той. Ако знаех, че е толкова ужасен, никога нямаше да го пусна в къщата си. Но не, възрази той сам на себе си. Длъжен си да се отнасяш към него като към много специален гостенин, докато Оми-сан не даде други нареждания. Колко умно постъпи обаче, като извести едновременно и свещеника, и Оми-сан. Много умно. Ти си кмет, ти отговаряш за безопасността на селото — ти и само ти. Да. И Оми-сан теб ще държи отговорен за тазсутрешната смърт и за наглостта на мъртвия, и то с пълно право.
Колко пъти беше предупреждавал приятеля си, рибаря:
— Не ставай глупав, Тамасаки. Рискуваш доброто име на селото. Стига с тази твоя нетърпимост. Оми-сан няма избор — той трябва да презира християните, защото нашият даймио ги мрази. Какво друго му остава на Оми-сан…
— Прав си, съгласен съм, Мура-сан, моля да ме извиниш — отговаряше Тамасаки по всички правила на учтивостта. — Но нали будистите трябва да проявяват повече търпимост? Нали са и дзен-будисти?
Дзен-будизмът учеше на самодисциплина; той проповядваше да се разчита на собствените сили и на медитацията в търсене на просветлението. Повечето самураи бяха от сектата на дзен-будизма, който добре им подхождаше и сякаш бе създаден специално за гордите, предизвикващи смъртта воини.
— Да, будизмът учи на търпимост. Но колко пъти трябва да ти напомням, че те са самураи, че живеем на Идзу, а не на Кюшу, а дори и да беше Кюшу, ти пак нямаше да си прав. Никога. Ясно ли е?
— Да, моля да ме извиниш, знам, че не съм прав. Но понякога усещам, че не мога да се примиря с вътрешното си чувство на срам, когато Оми-сан говори така обидно за Правата вяра.
И ето на, Тамасаки, ти си мъртъв, по твоя собствена вина, защото оскърби Оми-сан, като не му се поклони само защото той каза „миризливият свещеник от чуждата религия“. Макар че свещеникът наистина мирише, а Правата вяра е чуждоземна. Бедни мой приятелю. Тази истина няма да нахраня семейството ти, нито ще изчисти петното от лицето на селото.
О, Света Богородице, благослови моя стар приятел и го дари с радост там, на небето!
А сега ще очакваме големи неприятности от Оми-сан, каза си Мура. И като че ли това не ни стига, та на всичко отгоре и даймио пристига.
Всеки път при мисълта за законния им владетел Касиги Ябу, даймио на Идзу, чичо на Оми, сърцето му се свиваше от остро безпокойство. Той беше жесток, безчестен човек, отнемаше на селата полагащия им се дял от риболова и реколтата, смазваше ги под бремето на управлението си. На чия страна ще застане Ябу в случай на война — попита се Мура. На Ишидо-сама или Торанага-сама? Ние сме по средата между двама гиганти, заложници и на двамата.
На север беше Торанага — най-великият от всички живи пълководци, господар на Кванто — Осемте провинции, най-влиятелният даймио в страната, главнокомандуващ Източните армии, на запад се простираха владенията на Ишидо, господар на крепостта Осака, покорител на Корея, регент на наследника, главнокомандуващ Западните армии. На север се намираше Токайдо, главният крайбрежен път, който свързваше Йедо, столицата на Торанага, с Осака, столицата на Ишидо — триста мили в западна посока, през които щяха да минат техните войски. Кой ще спечели войната? Нито един от двамата. Защото войната отново ще обхване цялата империя, сключените съюзи ще се разтрогнат, провинциите ще се сбият помежду си, докато накрая битките се прехвърлят в самите села — както е било винаги. С изключение на последните десет години. Колкото и невероятно да бе, но през последните десет години из цялата империя цареше една безвойнственост, наричана мир, каквато историята на страната не познаваше. Мирът тъкмо започна да ми харесва, мислеше Мура. Ала човекът, на когото дължаха този мир, бе мъртъв. Воинът селянин, станал самурай, после генерал, след това главнокомандуващ и накрая тайко — абсолютен господар на Япония, бе мъртъв вече цяла година, а седем годишният му син бе прекалено млад, за да наследи върховната власт. Така че и момчето, също като нас, е една пионка в ръцете на великани. Войната е неизбежна. Сега дори самият тайко не би могъл да защити любимия си син, династията си, наследството си или империята си.