А може би така трябва да бъде. Тайко покори земята, установи мир, принуди всички даймио в страната да се хвърлят в краката му като някакви селяни, размести феодалните владетели според собствените си желания и прищевки — а след това умря. Великан сред пигмеи. Може би беше редно всичките му дела и цялото му величие да умрат заедно с него. Та не е ли човекът като цветен листец, носен от вятъра, а вечни са само планините, морето, звездите и тази Божествена страна.
Да, ние сме в капан и това е факт. Войната скоро ще избухне и това също е факт. Ябу сам ще реши на чия страна ще застанем и това е факт. Селото винаги ще си остане село, защото оризищата му са богати, а морето щедро, и това е последният факт.
Мура върна мислите си към варварина пират, застанал пред него. Ти си дявол, изпратен да ни погуби, и откак си пристигнал, само беди ни сполетяват. Не можа ли да си избереш някое друго село?
— Капитан-сан иска онна? — попита той услужливо. По негово предложение съветът на старейшините взе конкретно решение по този въпрос, що се отнася до другите варвари, както в знак на учтивост, така и като най-просто средство да имат с какво да се занимават, докато пристигне началството. А вложените пари десеторно се изплатиха с последвалите разкази за тези връзки, които забавляваха цялото село.
— Онна? — повтори той, като предполагаше най-естествено, че щом пиратът се държи на крака, то с удоволствие би легнал по корем, преди да потъне в сън, и всичко бе уредено в тази насока.
— Не. — На Блакторн му се спеше, но за да спечели този човек на своя страна, си наложи една усмивка и посочи разпятието. — Ти християнин?
Мура кимна.
— Християнин.
— Аз християнин.
— Отец казва не. Не християнин.
— Християнин съм. Не съм католик, но въпреки това съм християнин.
На Мура нищо не му стана ясно. А и Блакторн не можа да му обясни, колкото и да се опитваше.
— Иска онна?
— Димио — кога идва?
— Димио? Не разбира.
— Ох — даймио! Исках да кажа даймио.
— А, даймио! Хай! Даймио! — Мура сви рамене. — Даймио дойде, кога дойде. Спи. Първо чист. Моля.
— Какво?
— Чист. Баня, моля.
— Не разбирам.
Мура се приближи до него и сбръчка нос в знак на отвращение.
— Воня. Лошо, всички португалци воня. Баня. Това чиста къща.
— Ще се изкъпя, когато реша, и не е вярно, че воня — побесня Блакторн. — Къпането е опасно за здравето, това и децата го знаят! Да не искаш да се простудя? За глупак ли ме мислиш? Разкарай се оттук и ме остави да спя!
— Баня — нареди Мура, поразен от неприкрития гняв на варварина — връх на лошите обноски. Не само вонеше — което беше истина — ами от три дни не се беше къпал както трябва и куртизанката с право щеше да откаже да легне с него, колкото и голяма да бе сумата. Ах, тези ужасни чужденци — мислеше той. Чудни хора!
И навиците им са учудващо нечистоплътни. Но нищо. Аз отговарям за теб. Ще те науча на обноски. Ще заприличаш на човек и майка ми ще научи онова, което я интересува. — Баня — повтори той.
— Махай се, преди да съм те разкъсал на парчета — озъби се Блакторн и му махна с ръка да си върви.
Настъпи миг мълчание, след което се появиха другите трима японци и трите жени. Мура им обясни накратко за какво става дума, след което отсече безпрекословно:
— Баня, моля.
— Вън!
Мура направи крачка напред и влезе в стаята. Блакторн посегна, колкото да го избута навън, защото не искаше да му причини болка, ала внезапно изпищя. Необяснимо как Мура бе ударил лакътя му е острото на дланта си и сега ръката му висеше безпомощно, парализирана. Побеснял, той се нахвърли върху японеца, но стаята се завъртя пред очите му и в следващия миг се намери проснат по лице, а гърбът му бе скован от същата пронизваща болка, която не му позволяваше да помръдне.
— За бога…
Опита се да стане, но краката му се подкосиха. А Мура най-спокойно протегна малкия си, но твърд като желязо пръст и докосна някакъв нервен център на врата му. Болката го ослепи.
— Господи Исусе…
— Баня? Моля?
— Да… да…