Дневникът представляваше малка тетрадка, съдържаща наблюденията на някой лоцман, плавал в същите води преди това. В нея се вписваха отклоненията на магнитната стрелка между пристанища и носове, провлаци и канали, измерените дълбочини, цветът на водата, естеството на морското дъно. Подробно се описваше как стигнахме дотук и се върнахме обратно, колко дни сме плавали срещу вятъра, какъв е бил, кога е задухал и откъде, какви течения могат да се очакват и от каква посока, кога се е извила буря и кога е имало попътен вятър, къде да бъде наклонен корабът за ремонт на кила и къде да набере вода, къде има приятели и къде врагове, плитчини, рифове, приливи, отливи, пристанища — изобщо в най-добрия случай всичко необходимо за едно безопасно пътуване.
Англичаните, холандците и французите имаха дневници за собствените си води, ала моретата в останалата част на света бяха прекосени само от португалски и испански капитани, които държаха дневниците си в тайна. Дневниците, описващи морските пътища до Новия свят или разкриващи тайните на Магелановня проток и нос Добра Надежда — и двете португалски открития — а оттам и морския път към Азия, се пазеха от португалците и испанците като национални съкровища, към които с не по-малка настървеност се домогваха холандски и английски врагове.
Точността на дневника обаче зависеше както от лоцмана, който го бе водил, така и от преписвача, преписал го на ръка, или в много редки случаи от печатаря, който го бе напечатал, и от учения, който го бе превел. Следователно той можеше да съдържа грешки. Дори умишлени. Лоцманът никога не можеше да бъде сигурен, докато сам не прекоси тези води. Поне веднъж.
Той беше водачът в открито море, единственият и безпрекословен арбитър за кораба и неговия екипаж. Той командуваше сам от квартердека.
Как опива това вино, каза си Блакторн. Веднъж като го вкусиш, не можеш да го забравиш, вечно го търсиш и все имаш нужда от него. То е едно от нещата, които ти запазват живота, докато другите умират.
Той стана и се облекчи в отвора за оттичане на вода. Пясъкът в часовника на компасната стойка изтече. Блакторн го обърна и удари корабната камбана.
— Можеш ли да стоиш буден, Хендрик?
— Да, мисля, че ще мога.
— Ще изпратя някой да смени наблюдателя. Внимавай да стои откъм вятъра, а не в подветрената страна, за да е буден и нащрек.
Поколеба се за миг дали да обърне кораба срещу вятъра и да го остави да се носи така през нощта, но размисли, слезе на палубата и отвори вратата на бака. Трапът водеше към жилищното помещение на екипажа. Огромната каюта се простираше по цялата дължина на кораба и в нея имаше койки и място за хамаци за сто и двадесет души. Стана му приятно от обгърналата го топлина. Дори забрави постоянната воня на трюма под краката си. Никой от двадесетината мъже не помръдна от леглото си.
— Качи се горе, Маецукер — нареди Блакторн на смесения език, който се говореше в Холандия и който той владееше превъзходно, както впрочем и португалски, испански и латински.
— Умирам — оплака се дребният мъж с остри черти на лицето и още по-плътно се сгуши в постелята си — Зле ми е. На, виж — от скорбута ми изпадаха всички зъби. Господи Исусе, помогни ни, всички ще измрем! Ако не беше ти, сега да сме си вече у дома, здрави и читави! Аз съм търговец, а не моряк! Не съм член на екипажа… Да иде някой друг — Йохан например…
Той изкрещя последните думи, защото Блакторн с едно рязко движение го изхвърли от леглото и го запрати срещу вратата. Устата му се опръска с кръв и той остана така, замаян. Силен ритник в хълбока го извади от това състояние.
— Веднага се качвай горе и ще стоиш там, докато не пукнеш или не съзрем суша!
Маецукер отвори вратата и хукна нагоре, подгонен от болката. Блакторн огледа останалите. Те също го наблюдаваха втренчено.
— Как се чувствуваш, Йохан?
— Доста добре, лоцмане, може и да оживея.
Йохан Винк беше четиридесет и три годишен, главен артилерист и помощник-боцман, най-възрастният на кораба. Беше плешив, без зъби, с цвят на стар дъб и също толкова як. Преди шест години тръгна заедно с Блакторн на това злополучно плаване, за да открият Североизточния проход, и двамата знаеха много добре на какво е способен другият.