Ами бушидо — питаха го всеки път духовете на неговите праотци.
Че какво бушидо — всеки път им отвръщаше той с въпрос.
И те не можеха да му отговорят.
Ала и в най-дръзките си мечти не му беше минало и през ум, че един ден ще може да си позволи набавянето на петстотин пушки. А ето че ги имаше, без това да му струва нищо, и само той знаеше как да ги оползотвори. Ала на чия страна да ги използува? На страната на Торанага или на страната на Ишидо? А дали да не изчака и евентуално той самият да излезе крайният победител — Игураши-сан, ще пътувате нощем и ще съблюдавате най-строга тайна.
— Да, господарю.
— Повтарям, Мура — всичко трябва да се запази в пълна тайна. В противен случай ще залича селото ви от лицето на земята.
— Дума няма да издумаме, господарю. Говоря от името на цялото село. Ала не мога да гарантирам за самото пътуване или за другите села. Кой знае къде се спотайват шпионите? От нас обаче нищо няма да излезе. След това Ябу отиде в хранилището. То беше претъпкано с пиратска плячка, както бе предположил: сребърни и златни съдове, чаши, свещници и накити, няколко религиозни картини в богато украсени рамки. В един сандък имаше женски дрехи, целите избродирани със златни нишки и цветни камъни.
— Ще наредя да претопят златото и среброто на кюлчета и да го приберат в съкровищницата — обади се Дзукимото. Той беше предприемчив и педантичен, на около четиридесет години. Не беше самурай. Преди години бил будистки воин — свещеник, ала Тайко, върховният господар и регент, унищожил манастира му по време на кампания за прочистване на страната от войнствени будистки манастири и секти, непризнаващи абсолютната му власт. С подкупи Дзукимото се отървал от ранна смърт и станал амбулантен търговец, а след това дребен търговец на ориз. Преди десет години постъпил на служба в интендантството на Ябу и сега вече без него не можеха. — Що се отнася до дрехите, може би златните нишки и камъните имат някаква стойност. Ще наредя с ваше позволение да ги опаковат и изпратят в Нагасаки заедно с всичко останало, което ще успея да спася.
Пристанището Нагасаки на най-южното крайбрежие на южния остров Кюшу беше официален склад и търговска база на португалците. — Варварите може да дадат добри пари за тези боклуци.
— Добре. Ами балите в другия трюм?
— До една са пълни с някакво грубо платно. За нищо не може да ни послужи, господарю, няма къде да го продадем. Но ето нещо, което ще ви достави удоволствие.
И Дзукимото отключи касата. Тя съдържаше двадесет хиляди сребърни монети. Испански дублони. От най-доброто качество.
Ябу се размърда във ваната си. Избърса потта от лицето и врата си с малко бяло пешкирче и се потопи още по-дълбоко в горещата ароматна вода. Ако преди три дни някой гадател ти беше предсказал, че всичко това ще се случи, мислеше той, щеше да му отрежеш езика, задето разправя неправдоподобни лъжи.
Преди три дни той се намираше в Йедо, столицата на Торанага. Съобщението от Оми пристигна на здрачаване. Очевидно корабът трябваше незабавно да се огледа, ала Торанага все още беше в Осака за последна среща с генерал Ишидо, а през това време бе поканил Ябу и другите независими даймио от съседните провинции да го чакат да се завърне. Подобна покана не можеше да се отхвърли без пагубни последствия. На Ябу му беше много добре известно, че както той, така и останалите независими даймио и семействата им служеха като допълнителна гаранция за безопасността на Торанага и макар, че това никога не би било изказано с думи, те бяха чисто и просто заложници срещу завръщането на Торанага от непревзимаемата крепост на Осака, където се състоеше срещата. Торанага беше председател на Съвета на регентите, назначен от тайко на смъртното му ложе да управлява страната, докато седемгодишният му син навърши пълнолетие. Регентите бяха петима, до един видни даймио, ала само Торанага и Ишидо упражняваха истинска власт.
Ябу внимателно бе претеглил всички „за“ и „против“ отиването си в Анджиро, риска, на който се излагаше, евентуалните причини за оставането си. След това изпрати да повикат жена му и любимата му наложница. Наложницата беше официална, законна метреса. Едип мъж можеше да има колкото си иска наложници, но само една съпруга.