Отговор не последва. А и Суво не очакваше да му отговорят. Ябу спеше, както бе предвидил масажистът.
— Хареса ли ти разказът ми, Ябу-сан — тихо попита той, развеселен. Само едно нещо не беше истина. Манастирът не беше до Осака, а от другата страна на западната ти граница. А името на монаха Су, вуйчо на твоя враг, Икава Джикю.
Колко лесно мога да ти пречупя врата, мислеше си той. Ще направя услуга на Оми-сан и направо ще облагодетелствувам селото. С това ще се отплатя, макар и не съвсем пълноценно, за дара, получен от моя благодетел. Дали да го направя сега? Или по-късно?
Шпилберген протегна ръката си с оризовите сламки, с изопнато от напрежение лице.
— Кой иска пръв да тегли?
Никой не му отвърна. Блакторн като че ли дремеше, облегнат в ъгъла, откъдето не бе помръднал. Наближаваше залез слънце.
Бяха им дали храна, бъчонка с вода и друга — вместо тоалетна. Ала нищо, с което да се почистят от вонящата помия. На всичко отгоре ги нападнаха и мухи. Въздухът бе зловонен, подът — кално-слузест. Повечето се бяха разголили до кръста и се потяха от жегата. И от страх.
Шпилберген ги огледа един по един. После се върна при Блакторн.
— Защо не и ти? Защо?
Очите на лоцмана се разтвориха широко. Бяха пронизващи, ледени.
— За последен път ти отговарям — не знам!
— Не е честно! Не е!
Блакторн отново потъна в предишното си състояние. Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук. Трябва да има начин да стигнем до кораба. Това копеле накрая ще ни избие до един — това е също така сигурно, както съществуването на полярната звезда. Нямаме много време, а бях изключен само защото ме пази за някакви особено долни цели.
След като капакът на тавана се затвори, всички го погледнаха, а някой попита:
— Какво ще правим сега?
— Не знам — отвърна той.
— Защо ти не влизаш в бройката?
— Не знам.
— Помогни ни, господи — изхлипа някой.
— Я почистете мръсотията — нареди той. — Струпайте всичко ей там!
— Нямаме нито парцали, нито…
— С ръце!
Те го послушаха, а той им помогна и почисти капитана, доколкото беше възможно. — Сега вече ще си по-добре.
— Как, по какъв начин ще изберем този човек — попита Шпилберген.
— Няма да правим нищо такова. Ще се бием!
— С какво?
— Ти ще отидеш ли като овца на заколение? Ще отидеш ли?
— Не ставай смешен — те нямат мен предвид! Няма да е редно аз да съм…
— Че защо — попита Винк.
— Защото съм капитан.
— Моите почитания, господине — иронично додаде Винк — ала според мен е редно доброволно да издигнете кандидатурата си.
— Предложението е чудесно — съгласи се и Питерзоон. — Аз го подкрепям, за бога!
Всички до един зашумяха одобрително и всеки си мислеше: господи, само да не съм аз.
Шпилберген се разбесня и взе да издава команди, ала всичко срещаше отпор в безмилостните очи на екипажа му. Тогава той замълча и впери поглед в покрития с повърнато под. Накрая каза:
— Не. Не е редно някой да отиде доброволно. Най-правилно е да теглим жребий. Сламки — едната да е по-къса от останалите. Ще се доверим… в ръцете на господа. Лоцмане, ти ще държиш сламките.
— Няма. Не желая да имам нищо общо с тази работа. Повтарям — да се опитаме да се измъкнем с бой!
— Ще ни избият до един. Чу какво каза самураят: ще ни оставят живи — с изключение на един. — Шпилберген избърса потта от лицето си, облак мухи се вдигна във въздуха и после отново накаца по него. — Дайте ми малко вода. По-добре да умре един, отколкото всички.
Ван Нек потопи кратунката в бъчвичката и я подаде на капитана.
— Общо сме десет. Заедно с теб, Паулус — каза той. — Шансовете са добри.
— Много са добри — ако не изтеглиш късата сламка. — Винк хвърли кос поглед към Блакторн. — Можем ли да излезем срещу мечовете им?
— А можеш ли да тръгнеш послушно към мъчителя, ако на теб ти се падне късата сламка?