— И какво… какво видяхте?
— Лудост. Същността на лудостта. Не бях виждал такива очи. Безграничен ужас.
Дървото нежно отрони три листенца.
— Съчинете стихотворение за него.
Оми се опита да принуди мозъка си да работи. После произнесе, като му се искаше да бъде на висота.
Вятърът довя нови писъци, сега вече по-слаби, ала разстоянието като че правеше остротата им по-жестока. След момент размисъл Ябу каза:
Оми дълго мисли над това, загледан в красивата нощ.
Глава пета
Писъците престанаха точно преди да се пукне зората. Майката на Оми вече спеше. Ябу също.
Селото бе все така неспокойно. Още четири оръдия трябваше да се свалят на брега, както и петдесет бъчонки с барут и хиляда гюллета.
Кику лежеше под завивките и наблюдаваше сенките по стената. Не бе заспала, макар да беше по-изтощена от всякога. Свирещото хъркане на старицата в съседната стая удавяше лекото, дълбоко дишане на спящия до нея даймио. Момчето спеше беззвучно върху другите завивки, а едната му ръка бе метната през очите, за да се предпази от светлината.
Ябу леко потръпна и Кику стаи дъх. Но той продължи да спи и това я зарадва, защото скоро можеше да си тръгне, без да го обезпокои. Докато чакаше търпеливо, тя се мъчеше да си мисли за приятни неща. „Винаги помни, дете, че няма нищо по-лесно от това да те нападнат лоши мисли — казваше първата й учителка. — Ако предоставиш ума си сам на себе си, той ще те понесе към едно непрестанно нарастващо чувство на неудовлетвореност. А да мислиш за хубави неща, от друга страна, изисква усилие. Именно за това е необходима внимателна тренировка. Свикни да мислиш за нежни ухания, за допира на коприната, за леки капки дъжд по прозореца, за извивка на цветята, за ведрината на изгрева. Така полека-лека ще се научиш да си мислиш без усилие за приятни неща, което ще бъде от голяма полза и за професията ти, и за теб самата, и за нашия Свят на върбите…“
Тя започна да мисли за чувственото великолепие на банята, в която скоро щеше да се потопи и която щеше да прогони спомена за тази нощ, а после за успокояващата милувка на ръцете на Суво. Започна да си мисли как ще се посмее с другите момичета и с Гьоко-сан, тяхната мама-сан, ще си разменят клюки, слухове и приказки, за чистото, ах, колко чисто кимоно, което щеше да облече довечера — златното на жълти и зелени цветя, и същите панделки за косите. След банята ще й подредят косите, а от парите, спечелени през тази нощ, ще може да плати дълга към работодателката си Гьоко-сан, ще изпрати една част на баща си, който беше селянин, и дори ще останат и за нея. Скоро ще се срещне с любимия и ще прекарат чудесна вечер.
Животът е много хубав, реши тя.
Да, но колко е трудно да се скрие човек от писъците. Невъзможно. И другите момичета сигурно са също, така нещастни, и горката Гьоко-сан! Но нищо. Утре всички ще напуснем Анджиро и ще се приберем у дома, в нашият прекрасен Чаен дом в Мишима, най-големия град на Идзу, строен около най-голямата крепост на даймио в Идзу, където бе всъщност животът.
Съжалявам, че Мидори-сан изпрати да ме повикат.
Бъди разумна. Кику — остро се сгълча тя. Не бива да съжаляваш. Не съжаляваш, нали? Чест бе за теб да бъдеш в услуга на нашия господар. След като ти бе оказана тази висока чест, цената ти нарасна неимоверно пред Гьоко-сан, така ли е? Изживяването бе истинско и сега ще бъдеш известна като Дамата на Нощта на писъците, а ако имаш късмет, някой ще съчини за теб балада и може би ще я пеят чак в самия Йедо. Колко хубаво би било! Тогава любимият ти сигурно ще откупи договора, ще бъдеш свободна, доволна и ще раждаш синове.
Тя се усмихна на мислите си. Ах, какви ли истории ще съчинят трубадурите за тази нощ — ще ги разказват във всеки Чаен дом из целия Идзу. За нашия господар даймио, който не помръдна по време на писъците, а потта му през цялото време се стичаше… Как точно е минало всичко? Какво е правила и говорила тя, Кику, и какво е правил и говорил той, господарят Ябу? Нищо по-специално ли не се е случило?