В замяна на знанията, които получаваше от него, Блакторн започна да обучава Урага на морско дело, да му разказва за големите религиозни разпри, за парламента. Научи ги също и двамата с Ябу да стрелят с пушка. И двамата бяха способни ученици. Урага не е лош човек, реши той, само дето го е срам, че няма самурайска плитка. Но и тя скоро ще му порасне.
От наблюдателя на кърмата се чу предупреждение:
— Анджин-сан!
Капитанът японец сочеше напред към един елегантен катер с двадесет гребци, който се приближаваше откъм десния им борд. На мачтата се вееше триъгълен флаг с йероглифа на Ишидо, а до него — този на Съвета на регентите, същият, под който пътуваха Небара Джозен и хората му към Анджиро, към своята смърт.
— Кой ли е? — попита Блакторн и усети напрежението, обхванало кораба му, впитите в далечината погледи.
— Не мога да различа оттук, съжалявам — отвърна капитанът.
— Ябу-сан?
Ябу сви рамене.
— Някой чиновник.
Когато катерът наближи, Блакторн забеляза някакъв възрастен мъж, седнал под навеса на кърмата, облечен в церемониална връхна дреха с подобни на криле рамене. Не носеше мечове. Заобиколен беше от сиви униформени самураи на Ишидо.
Командуващият ритъма на веслата спря да бие тъпана, за да може катерът да се приближи. Няколко души се втурнаха да помогнат на чиновника да се качи. След него вървеше лоцманът японец и след множество вежливи поклони пое галерата.
Ябу и възрастният също бяха безкрайно официални и вежливи. Най-сетне седнаха на възглавнички, като новодошлият зае по-изгодната позиция на кърмата. Самураи — както на Ябу, така и Сиви — насядаха с кръстосани крака или коленичиха на палубата около тях.
— Съветът на регентите ви приветствува, Касиги Ябу, от името на негово императорско величество — започна пратеникът. Беше дребничък, набит, но не пълен — висш съветник на регентите по протокола, който освен това заемаше подобен пост и в императорския дворец. Казваше се Огаки Такамото, принц от седми ранг, чието задължение бе да служи като посредник между негово императорско величество, Сина на слънцето, и регентите. Зъбите му бяха боядисани черни, както изискваше обичаят от векове насам за всички придворни на императора.
— Благодаря ви, принц Огаки. За мен е чест да представлявам тук Торанага-сама — обади се Ябу, поразен от огромната чест, която му оказваха.
— Да, убеден съм в това. Разбира се, вие сте тук и от ваше собствено име, нали? — сухо додаде Огаки.
— Разбира се — побърза да се съгласи Ябу.
— Кога пристига Торанага-сама?
— Много съжалявам, но тайфунът ни забави с пет дни и откак сме тръгнали, нямаме никакви новини.
— Ах, да, тайфунът. Да, Съветът с голямо задоволство узна, че бурята не ви е засегнала. — Огаки се изкашля. — А що се отнася до господаря ви, със съжаление трябва да ви осведомя, че още не е стигнал дори Одавара. Нещо непрестанно го задържа, все боледува… Много жалко, нали?
— Да, наистина много жалко. Надявам се, че не е нещо сериозно? — побърза да попита Ябу, безкрайно доволен, че е посветен в тайната на Торанага.
— Не, за щастие не е нищо сериозно — отново сухо се изкашля Огаки. — Ишидо-сама разполага със сведения, че господарят ви утре ще пристигне в Одавара.
Ябу се изненада, както подобаваше.
— Когато тръгнах преди двадесет и един дни, всичко беше готово за незабавното му-потегляне, но Хиромацу-сан се почувствува зле. Знам, че господарят Торанага беше много угрижен и нямаше търпение да потегли — както и аз нямам търпение да започна подготовката за неговото пристигане.
— Всичко вече е готово — осведоми го дребното човече.
— Разбира се, предполагам, че Съветът няма да има нищо против да направя една проверка на подготовката, нали? — не се предаваше Ябу. — От голямо значение е церемонията да бъде достойна за Съвета и за случая, нали?
— Трябва да е достойна преди всичко за негово императорско величество, Сина на небето. Защото поканата сега е от негово име.
— Разбира се, но… — Самочувствието на Ябу веднага се стопи. — Искате да кажете, че негово императорско величество също ще присъствува?