На платформата седеше Очиба, съвсем сама, разположила се удобно върху една възглавничка. Дори от това голямо разстояние Блакторн забеляза изящното й разкошно кимоно от ефирна синьо-черна коприна, извезана със златни нишки. Урага благоговейно я беше нарекъл „Височайшата“ по време на плаването и му бе разказал нейната история.
Очиба беше слабичка, съвсем като младо момиче, а кожата й сякаш светеше отвътре. Черните й като трънки очи изглеждаха… огромни под извитите, боядисани вежди, а косата й беше вчесана като крилат шлем.
Строените в редица гости бавно се придвижваха напред. Блакторн беше застанал отстрани, облян от светлината на факлите, с една глава по-висок от всички около него. Той учтиво пристъпи встрани, за да стори място на някои минаващи гости, и в този момент забеляза, че погледът на Очиба е спрял върху него. В следващия миг Ишидо също го погледна. Двамата си казаха нещо и ветрилото й потрепна. После отново го погледнаха. Той тръгна неспокойно към стената, за да не бъде тъй забележим, но един Сив му препречи пътя.
— Додзо — вежливо каза самураят и му посочи строените в редица гости.
— Хай, домо — благодари Блакторн и се присъедини към чакащите. Застаналите отпреде му се поклониха и веднага другите, строили се зад него, също започнаха да се кланят. Той отвърна на поклоните им. Изведнъж разговорите замряха. Всички гледаха само него.
Смутени, мъжете и жените най-отпред се отдръпнаха и му сториха път. Сега вече между него и платформата нямаше никой. За миг остана скован, но после тръгна напред в настъпилата мъртва тишина.
Точно пред платформата спря, коленичи и се поклони официално — веднъж на нея и веднъж на Ишидо, както бе видял да правят другите. После се изправи, изпотен от ужас да не би мечовете му да паднат или той да се замотае в тях и да се посрами, ала всичко мина благополучно и той започна да отстъпва назад.
— Моля ви, Анджин-сан, почакайте — чу се гласът на Очиба.
Той се закова на място. Вътрешното й излъчване сякаш бе нараснало, а заедно с него и женствеността й. Усети невероятната чувственост, която я заобикаляше като ореол, без тя да прави видимо усилие, за да постигне този ефект.
— Говори се, че приказвате нашия език? — Гласът й неочаквано и неизвестно защо прозвуча някак си интимно.
— Моля да ме извините, ваше височество — започна Блакторн, като използуваше добре изучения си запас от фрази И едва-едва заекваше от вълнение. — Много съжалявам, но ми се налага да използувам кратки думи и трябва с най-голямо уважение да ви помоля също да ми говорите с прости думи, за да имам честта да ви разбирам. — Съзнаваше ясно, че нищо чудно животът му да зависи от отговорите му. Цялата зала следеше всяка негова дума. Забеляза Ябу, който внимателно се придвижваше към него през тълпата. — Мога ли най-почтително да ви поздравя с рождения ви ден и да се помоля да живеете още хиляда години?
— Това трудно ще се нарекат прости думи, Анджин-сан — каза Очиба поразена.
— Моля да ме извините, ваше височество. Научих тези думи едва снощи. Как трябва да ги произнеса и…
— Кой ви научи?
— Моят васал Урага-но-Тадамаса.
Тя смръщи вежди и погледна към Ишидо, който се наклони към нея и бързо заговори нещо, от което Блакторн долови само думата „стрели“.
— А, отстъпникът християнски свещеник, който е бил убит снощи на кораба ви?
— Моля, ваше височество?
— Човекът, самураят, който убит? Снощи на кораб. Разбирате ли?
— Ах, да, извинете. Да, той. — Блакторн погледна към Ишидо и пак към нея. — Моля да ме извините, ваше височество. Ваше разрешение да поздравя високоуважаван генерал?
— Да, разрешавам ви.
— Добър вечер, уважаеми генерале — изрече Блакторн със заучена учтивост. — Последна наша среща аз бил като луд. Много съжалявам.
Ишидо му върна поклона доста небрежно.
— Да, така беше. Надявам се това да не се повтори тази или някоя друга вечер.
— Много ядосан тогава, моля да ме извините.