Блакторн отново понечи да каже нещо, но Ябу за втори път го прекъсна и той се облегна разстроен на прозореца, а слепоочието му пулсираше от напрягането да разбере какво се говори.
— Много съжалявам, Ябу-сама — повтори още веднъж Марико и си помисли: „Ах, колко са отегчителни мъжете, всичко трябва да им обясняваш като на малки деца! Не виждат дори космите на собствените си мигли!“
— Вие предизвикахте буря, която ще ни помете всичките! Как можахте да постъпите тъй неразумно!
— Да, но не е правилно да ме затварят по този начин, пък и господарят Торанага наистина ми нареди…
— Това са заповеди на безумец! Явно са го обладали демоните! Ще трябва да се извините и да си вземете думите назад! Сега още повече ще засилят охраната, а Ишидо ще отмени разрешението ни за отпътуване! Всичко провалихте! — Той погледна към Блакторн. Какво ще правим сега?
— Моля?
Тримата тъкмо бяха влезли в приемната на къщата, където живееше Марико. Намираше се в най-външния пояс на укрепленията. Сивите ги придружиха дотам, а наоколо пазеха много повече от обичайния им брой. Кири и Садзуко се прибраха в покоите си, придружени от друг „почетен“ караул от Сиви, а Марико предложи да се видят след срещата й с Кияма.
— Пазачите няма да ви пуснат, Марико-сан — каза разстроената Садзуко.
— Не се безпокойте — успокояваше ги тя. — Нищо не се е променило. Вътре в крепостта можем да се движим спокойно, макар и под охрана.
— Ще ви спрат! Ах, защо ви трябваше…
— Марико-сан е права, дете — сгълча я Кири, която не се беше изплашила. — Нищо не се е променило. Значи, до скоро виждане, Марико-сан.
И Кири тръгна пред Садзуко към тяхното крило на крепостта, Кафявите застанаха като плътна стена пред укрепената порта и Марико отново взе да диша спокойно. После тримата с Ябу и Блакторн дойдоха в нейната къща.
Спомни си как, докато стоеше там, в залата, вдигнала високо знамето, забеляза за миг как ръката на Блакторн се стрелна към ножа и това й вдъхна сили. Да, Анджин-сан, помисли си тя, ти си единственият, на когото мога да разчитам. Ти беше до мен, когато имах най-голяма нужда от твоето присъствие.
Очите й отново се спряха на Ябу, който седеше с кръстосани крака отсреща й и скърцаше със зъби. Фактът, че той публично застана на нейна страна и я последва, силно я беше изненадал. Поради тази подкрепа и понеже съзнаваше, че нищо няма да постигне, ако се ядоса на приказките му, тя реши да не обръща внимание на заядливостта му и започна да си играе с него.
— Моля да простите глупостта ми, Ябу-сама — взе да се извинява тя с разкаян и сълзлив глас. — Прав сте, разбира се. Много съжалявам. Аз съм само една глупава жена.
— Така е! Глупаво е да се опълчва човек на Ишидо в собственото му леговище!
— Да, много съжалявам, простете ми. Мога ли да ви предложа саке или чай? — Тя плесна с ръце. Вътрешната врата незабавно се открехна и на прага се появи Чимоко с разрошена коса и уплашено, подпухнало от плач лице. — Донеси чай и саке за гостите ми! И храна! И ако обичаш, да се стегнеш и да се оправиш! Как смееш да се появяваш в такъв вид? Това да не ти е някоя селска колиба? Срамиш ме пред Касиги-сама!
Чимоко ревна и побягна.
— Извинете я за нахалството й, моля.
— О, това е толкова маловажно! Но какво ще правим с Ишидо? И-и-и, Марико-сан, вашето подмятане за селянина попадна точно в целта — нищо не можеше да нанесе по-голям удар на всемогъщия генерал! Сега си спечелихте заклет враг в негово лице! И-и-и, какъв шамар му зашлевихте пред всички!
— Така ли мислите? Много съжалявам, но нямах никакво намерение да го засягам лично.
— Да, но нали е селянин — винаги си е бил селянин и ни мрази всички нас, потомствените самураи.
— Колко сте мъдър, че знаете такива неща! Благодаря, не ми го казахте. — Марико му се поклони, престори се, че избърсва сълза от окото си, и добави: — Разрешете да ви кажа, че сега се чувствувам тъй сигурна — вашата сила ме закриля… Ако не бяхте вие, Касиги-сама, мисля, че щях да припадна.
— Глупаво беше да се нахвърляте върху Ишидо пред всички — продължи Ябу, но ядът му вече се бе стопил.
— Да, прав сте. Жалко, че нашите водачи не са силни и мъдри като вас — ако бяха, Торанага-сама нямаше да има сега такива неприятности.
— Съгласен съм, но все пак ни завряхте в миша дупка и не знам как ще се оправим.
— Моля да ме извините, грешката е моя. — Марико се направи, че мъжествено преглъща сълзите си. Сведе поглед надолу и прошепна: — Благодаря ви, господарю, че приемате извиненията ми. Толкова сте великодушен!