Ябу кимна, тъй като смяташе похвалата за заслужена, смиреността й — за необходима, а себе си — за ненадминат във всяко едно отношение. Тя отново помоли за прошка и продължи да го успокоява и ласкае, докато скоро той съвсем омекна.
— Ще ми позволите ли да разкажа за моята глупост на Анджин-сан? Може би той ще ни предложи някакъв изход от положението… — Думите й замряха разкаяно.
— Да, много добре.
Марико му се поклони с благодарност и заговори на Блакторн на португалски.
— Моля ви да ме изслушате, Анджин-сан, без да задавате въпроси. Много съжалявам, но първо трябваше да успокоя това злонравно диване — нали така е думата, извинете?
Тя му преразказа накратко какво е станало и защо Очиба е напуснала тъй бързо залата.
— Много лошо — погледна я той въпросително. — Нали?
— Да. Ябу-сама иска съвет от вас. Какво да направим, за да излезем от кашата, в която забърках и вас двамата с моята глупост?
— Каква глупост? — Блакторн не откъсваше поглед от нея и безпокойството й нарасна. Тя наведе очи към рогозките, а той се обърна направо към Ябу: — Не знам, Ябу-сан. Сега разбирам — ще помисля.
— Какво има за мислене? — кисело попита Ябу. — Напъхани сме в капан.
Марико преведе, без да вдигне очи.
— Това наистина ли е така, Марико-сан? — попита Блакторн. — От самото начало?
— Да, за жалост.
Той се извърна и се загледа в нощта. В метални скоби по стените, които ограждаха градината, имаше поставени факли. Светлините им се отразяваха в цветята и растенията, напръскани с вода специално за целта. Вляво се намираше обкованата с желязо врата, пазена от няколко Кафяви.
— Ти… — чу го тя да казва на латински, без да се обръща към нея. — Трябва да поговорим насаме.
— Ти… И аз искам същото — откликна тя, като извърна лице от Ябу, защото не бе сигурна в себе си. Можеше да се издаде. — Тази нощ ще намеря начин да ви открия. — Чак тогава погледна Ябу. — Анджин-сан е съгласен с вас — постъпила съм много глупаво.
— Да, ама каква полза сега?
— Анджин-сан — заговори тя отново, като се стараеше гласът й да бъде делови. — По-късно тази вечер ще отида при Кирицубо-сан. Знам къде живеете и ще ви намеря.
— Да, благодаря — каза той, без да се обръща.
— Ябу-сама — продължи тя със смирен глас. — Довечера отивам при Кирицубо-сан. Тя е много мъдра и може би ще ни посъветва нещо.
— Изходът е само един — заяви Ябу с категоричност, от която й призля. Очите му горяха като въглени. — Утре ще се извините! И ще останете тук!
Кияма пристигна навреме, придружен от Саруджи, и като видя сина си, сърцето й се сви. След като приключиха с официалните приветствия, Кияма попита строго:
— А сега обяснете: защо беше всичко това, Марико-сан?
— Война няма обявена, господарю. Не е редно да бъдем затворени, нито да се отнасят с нас като със заложници, така че мога да ходя, където си искам.
— За да има заложници, не е необходимо да е обявена война. Това ви е известно много добре. Очиба-сама беше заложница в Йедо като гаранция за сигурността на вашия господар, макар да нямаше война. Судара-сама и семейството му са заложници в момента при брата на Торанага-сама, а и те не са в състояние на война, нали така?
Тя стоеше със сведени очи.
— Много хора са заложници тук като гаранция за послушанието на господарите си към Съвета на регентите — законните управници на империята. И това е много мъдро. Открай време си е така, нали?
— Да, господарю.
— Добре. А сега ми кажете истинските причини.
— Моля?
— Не си играйте с мен! — раздразнено възкликна Кияма. — И аз не съм прост селянин! Искам да знам истинската причина за тазвечерната ви постъпка!
Марико вдигна поглед.
— Много съжалявам, но височайшият генерал просто ме раздразни с високомерието си, господарю. А аз наистина имам заповед. Нищо лошо няма в това да взема със себе си Кири и Садзуко за няколко дни, колкото да посрещнат господаря си.
— Много добре знаете, че това е изключено. На Торанага също му е много добре известно.
— Много съжалявам, но имам изрична заповед от господаря си. А един самурай не поставя заповедите на законния си господар под съмнение.