— Ще трябва да си приготвим някои неща, нали?
— Да.
— Само най-необходимото! — заяви Садзуко. — Много съжалявам, но всичко ми се вижда крайно безсмислено — ще видите, че ще ни спрат.
— А може и да не ни спрат, детето ми. Марико казва, че ще ни пуснат. И нашият господар е на същото мнение. Затова нека предположим, че така ще стане. А сега идете си починете. Хайде. Трябва да поговоря с Марико-сан.
Момичето излезе разстроено. Кири скръсти ръце.
— Е, Марико-сан?
— Ще изпратя шифровано писмо по пощенски гълъб, в което ще опиша на господаря какво се случи снощи. Ще го пусна, щом пукне зората. Хората на Ишидо несъмнено ще се опитат още утре да унищожат останалите ми гълъби, а други няма откъде да си набавя. Има ли нещо, което искате да му съобщите и вие?
— Да. Ей сега ще го напиша. Как смятате, какво ще стане?
— Торанага-сама е сигурен, че ако се покажа достатъчно силна, ще ни пуснат.
— А аз не съм на това мнение. И, моля да ме извините, но според мен не бяхте много убедителна.
— Не сте права. Е, знам, че утре може да ни спрат, и ако стане така, пак ще последват скандали и заплахи, но всичко това нищо не значи — засмя се Марико. — Ах, какви заплахи ще последват, Кири-сан, и това ще продължи цял ден и цяла нощ, но на другия ден по пладне вее пак ще ни пуснат.
Кири поклати глава.
— Ако ни разрешат да се измъкнем, всички останали заложници в Осака също ще си тръгнат. Това страшно ще отслаби позициите на Ишидо и той ще изгуби престижа си. А той не може да си позволи такова нещо.
— Да — съгласи се Марико и в гласа й прозвуча задоволство. — И въпреки това е хванат натясно.
Кири я наблюдаваше внимателно.
— Нали след осемнадесет дни господарят ще пристигне? Трябва да пристигне?
— Да.
— Тогава, извинете, защо е толкова важно да тръгнем незабавно?
— Той смята, че е важно — достатъчно важно, за да ни заповяда.
— Аха! Значи, е намислил нещо.
— Нали го знаете — той винаги замисля много неща едновременно.
— Но щом като Божественият се е съгласил да присъствува, значи, господарят не може да не се яви — той няма друг изход.
— Така е.
Кири хвърли един поглед към вратата. Беше затворена. Тя се наведе напред и прошепна:
— Тогава защо ме помоли тайно да подхвърля тази идея на Очиба-сама?
Увереността на Марико взе да се топи.
— Нима идеята за идването на Небесния син е негова?
— Да. Още от Йокосе ми писа, след първата си среща с Дзатаки. Защо си е поставил сам капана?
— Не знам.
Кири си прехапа устната.
— Ех, как ми се иска да знам! Но скоро всичко ще стане ясно, макар че според мен далеч не всичко ми казвате, Марико-сан.
Марико се направи на засегната, но Кири я докосна, направи й знак да мълчи и прошепна:
— В писмото си до мен пише да ви имам пълно доверие, така че няма какво повече да говорим по този въпрос. И аз наистина ви имам доверие, но това не пречи на ума ми да работи и непрекъснато да чопли нещата.
— Моля да ме извините.
— Много се гордея е вас — продължи Кири с нормално висок глас. — Как се опълчихте срещу Ишидо и всички останали! Защо нямам и аз вашия кураж!
— Не ми беше никак трудно. Имах заповед от господаря да тръгнем.
— Според мен това, което правим, е много опасно. И все пак — няма как.
— Можете да ми помогнете.
— Имате и винаги сте имали подкрепата ми.
— Ще остана при вас до разсъмване, Кири, но преди това трябва да поговоря с Анджин-сан.
— Да, най-добре и аз да дойда с вас.
Двете жени излязоха от покоите на Кири, придружени от Кафяви, минаха покрай други Кафяви, които се поклониха дълбоко и явно страшно се гордееха с Марико. Кири я поведе през коридорите, през голямата зала за аудиенции, а оттам минаха в други коридори. Тук вече пазеха и Кафяви, и Сиви. Щом видяха Марико, всички самураи, независимо от цвета на униформите си, й се поклониха дълбоко, с очевидно уважение. Двете жени бяха неприятно изненадани от присъствието на Сиви в тази част на крепостта, която беше тяхна, на Торанага. Но прикриха притеснението си и нищо не казаха.
Кири кимна към една от вратите.
— Анджин-сан? — тихичко повика Марико.
— Хай? — Вратата незабавно се отвори и на прага застана Блакторн. Зад гърба му се виждаха няколко Сиви. — Здравейте, Марико-сан.