— Защото имате други заповеди от Торанага?
— Да, но не само неговите заповеди — имам пред вид и своите си желания. Всичко беше моя идея. Аз го помолих да ме пусне да дойда, любов моя. Кълна се в господа бога — това е самата истина.
— Какво ще стане утре?
Тя му каза същото, каквото каза и на Кири, после добави:
— Всичко ще мине дори по-добре, отколкото си мислим. Нали Ишидо е вече ваш защитник? Кълна се, че не знам по какъв начин Торанага-сама предвижда нещата така умно. Преди да тръгна, ми каза какво ще се случи и как именно може да се случи. Знаеше много добре, че Ябу няма никаква власт тук в Кюшу и само Ишидо или Кияма могат да ви закрилят. И не е вярно, че сме само примамки. Ние сме под неговата закрила и сме в пълна безопасност.
— А какво ще кажете за тези деветнадесет дни? Впрочем останаха Само осемнадесет. Ябу нали трябва да се яви?
— Да.
— Тогава Ишидо ще излезе прав — всичко е само загуба на време.
— Да ви кажа право, не знам. Единственото, в което съм сигурна, е, че деветнадесет, осемнадесет или дори три дни са цяла вечност.
— Или може би утрешният ден?
— И утрешният ден също. Както и в други ден.
— Ами ако Ишидо не ви пусне утре?
— Това е единственият ни шанс. На всички ни. Ишидо трябва да се съгласи.
— Сигурна ли сте?
— Да, Анджин-сан — кълна се в бога!
Блакторн с мъка се изскубна от поредния си кошмар, но щом се разсъни — и сънят изчезна. Сивите му телохранители го наблюдаваха с тревога в погледите през мрежата срещу комари, в светлината на настъпващия ден.
— Добро утро — поздрави ги той. Мисълта, че са го гледали, докато е спял, му беше неприятна.
Измъкна се изпод мрежата и излезе в коридора, оттам се спусна по стълбите до градинската тоалетна. Придружаваха го и Кафяви, и Сиви телохранители. Но той сякаш не ги забелязваше.
Утрото беше забулено от мараня, но на изток небето вече се бе изчистило. Въздухът миришеше на сол и морска влага. Мухите бяха плъпнали навсякъде. Днес ще е много горещо, помисли си той.
Чуха се стъпки. През процепа на вратата забеляза Чимоко. Тя търпеливо чакаше и си бъбреше с телохранителите му, а щом излезе, му се поклони и го поздрави.
— Къде е Марико-сан? — попита той.
— При Кирицубо-сан, Анджин-сан.
— Благодаря. Кога тръгвате?
— Скоро, господарю.
— Кажете Марико-сан: искам да кажа добро утро, преди да тръгне.
Той повтори думите си, макар че Марико му беше обещала да му се обади, преди да се прибере в своето жилище, за да си вземе багажа.
— Да, Анджин-сан.
Той кимна като самурай и отиде да се изкъпе. Не беше обичайно да се взема гореща баня рано сутрин, затова той се обливаше със студена вода.
— И-и-и. Анджин-сан! — не пропускаха да се учудят всеки път пазачите или случайните зяпачи. — Това сигурно е лошо за здравето ви.
Облече се и се изкачи на крепостната стена, която гледаше към вътрешния двор на онова крило на крепостта, където живееше и той. Беше облякъл кафяво униформено кимоно, със затъкнати мечове в пояса, а пищова скри по-навътре. Кафявите, които бяха на пост, го поздравиха, силно разтревожени от присъствието на Сивите. Други Сиви се трупаха на отсрещната стена и отвъд тяхната порта.
— Много Сиви, много повече от всеки друг път. Разбирате ли, Анджин-сан? — попита обезпокоеният Йошинака, който застана до него.
— Да.
Приближи се и капитанът на Сивите.
— Моля ви да стоите по-далеч от ръба, Анджин-сан. Много се извинявам.
Слънцето изгря. По кожата на Блакторн се разля приятна топлина. По небето не се виждаха никакви облаци, а морският ветрец замираше. Капитанът на Сивите посочи меча на Блакторн.
— Това Продавачът на масло ли е, Анджин-сан?
— Да, капитане.
— Ще позволите ли да погледна острието? Блакторн измъкна донякъде меча от ножницата. Според обичая не биваше да се изважда напълно, освен ако нямаше да се използува.
— И-и-и, колко е красив! — възкликна капитанът.
Останалите — Кафяви и Сиви — също се натрупаха, не по-малко възхитени. Блакторн гордо пъхна меча обратно в ножницата.
— За мен чест да нося Продавача.
— А можете ли да се биете с меч, Анджин-сан?
— Не, капитане. Не като самурай. Но ще се науча.