— Да, това е добре.
Два етажа под тях, в двора, Кафявите правеха упражнения, все още скрити в сянката. Блакторн ги погледа известно време.
— Колко самураи тук, Йошинака-сан?
— Четиристотин и трима, Анджин-сан, заедно с моите двеста.
— А там?
— Сивите ли? Много са — страшно много. Капитанът на Сивите се ухили широко.
— Почти сто хиляди. Разбирате ли колко е сто хиляди, Анджин-сан?
— Да, благодаря.
Всички обърнаха очи към върволицата от носачи, товарни коне и три силно охранявани носилки, която се зададе иззад ъгъла и се насочи към вратата в края на задънената уличка. Тя беше все още тъмна и засенчена между високите, добре охранявани крепостни стени. Факлите все така горяха в своите скоби по стените. Дори от това разстояние се виждаше, че носачите са доста неспокойни. Сивите отсреща сякаш се смълчаха и застанаха нащрек, както и Кафявите, които бяха на пост.
Високата порта се отвори, за да мине колоната, а придружаващите ги Сиви останаха отвън при другарите си. След това отново се затвори. Огромното желязно резе падна и издрънча в халката си, забита здраво в гранитните стени. Портата не бе подсилена от вертикална желязна решетка.
— Извинете ме, Анджин-сан, но трябва да видя дали всичко наред — обади се Йошинака.
— Аз чакам тук.
— Добре.
Капитанът на Сивите се приближи до парапета и погледна надолу. Исусе Христе, дано Марико да е добре, и Торанага също, мислеше си Блакторн. Малко остава. Той прецени по слънцето колко може да е часът и си промърмори на португалски:
— Да, малко остава.
Капитанът на Сивите неволно се съгласи с едно изръмжаване и Блакторн осъзна, че той разбира португалски, а следователно е католик и още един вероятен убиец. Умът му се върна към предишната нощ и си спомни с облекчение, че бе разговарял с Марико на латински. Всичко ли беше на латински? Боже мой, ами дето тя каза, че може да заповяда да убият Сивите — на латински ли беше? А дали и този не говори латински като онзи капитан, който падна убит по време на първото бягство от Осака?
Слънцето вече изгряваше и Блакторн свали погледа си от капитана на Сивите. Щом не ме уби през нощта, тогава може би изобщо няма да ме убиеш, каза си той и реши засега да не се занимава повече с него.
Долу в двора се появи Кири. Разпореждаше се с прислужничките, които носеха кошници и друг багаж за товарните коне. Изглеждаше съвсем мъничка застанала на главната стълба, където Садзуко се бе престорила, че се подхлъзва, за да даде възможност на Торанага да се измъкне. Вляво се виждаше чудно красива градина с малка колибка по средата — там за пръв път бе видял Марико и наследника Яемон. Проследи мислено кортежа извън стените на крепостта, по виещите се в обедната мараня улички, през гората надолу към морето, към безопасността. Започна да се моли да не й се случи нещо лошо — нито на нея, нито на някой друг. Веднъж да отпътуват, те двамата с Ябу също ще се качат на галерата и — в открито море.
Оттук, от високата крепостна стена, морето изглеждаше тъй близко! То го мамеше, зовеше… И хоризонтът също.
— Конбануа, Анджин-сан.
— Марико-сан!
Беше прелестна както винаги.
— Конбануа — отвърна той на поздрава и додаде небрежно на латински: — Пазете се от Сивия — разбира. — После продължи на португалски, за да й даде време да се опомни:
— Да, наистина не мога да разбера как успявате да изглеждате тъй свежа и хубава, след като почти не сте спали. — Сетне я хвана за ръката, обърна я с гръб към капитана и я поведе към парапета. — Виждате ли Кирицубо-сан? Ей там!
— Благодари… Да, аз… Благодаря.
— Защо не й махнете с ръка?
Тя се подчини, повика Кири по име и й махна. Кири ги забеляза и също им махна с ръка.
Само след минута, вече успокоена и съвзела се напълно, Марико додаде:
— Благодаря, Анджин-сан, много сте находчив и умен. — Тя поздрави небрежно капитана, приближи се до издадения ръб на стената и след като се увери, че мястото е чисто, седна. — Днес денят ще бъде хубав.
— Да. Как спахте?
— Изобщо не съм спала, Анджин-сан. Двете с Кири-сан си бъбрихме до разсъмване и наблюдавахме настъпването на деня. Много обичам зазоряването. А вие?
— Сънят ми не беше много спокоен, но…
— О, така ли? Много съжалявам.
— Но иначе се чувствувам добре. Сега отивате ли някъде?