— Да, но по обяд ще се върна и ще взема Кири-сан и Садзуко-сан. — Тя извърна лице от капитана и каза на латински: — Спомняте ли си хана с цъфналите дръвчета?
— Разбира се. Как мога да го забравя?
— Ако нещо ни задържи… довечера ще бъдем както тогава — и всичко ще е спокойно и прекрасно.
— Дано. Макар че предпочитам да сте на път, в безопасност… Марико продължи на португалски:
— А сега трябва да вървя, Анджин-сан. Нали ще ме извините?
— Ще ви изпратя до портата.
— Не, моля ви. Наблюдавайте ме оттук. Двамата с капитана ще ме виждате, нали?
— Разбира се — отвърна Блакторн, разбрал всичко. — Бог да ви е на помощ.
— И на вас също.
Той остана до парапета. Докато чакаше, слънцето освети целия двор и прогони сенките. Марико се появи най-сетне, поздрави Кири и Йошинака и тримата се заприказваха — около тях нямаше Сиви врагове. След това и тримата се поклониха, а тя погледна нагоре към него, засенчила очи, и весело му махна с ръка. Той също й махна. Портата се отвори и тя излезе, следвана почтително на няколко крачки от Чимоко и десет Кафяви. Портата се хлопна след тях. За миг той я изгуби от погледа си. Когато отново се появи, петдесет Сиви, отделили се от тълпата отвъд стената, ги бяха обкръжили като почетна стража. Кортежът закрачи по сенчестата уличка. Той ги проследи с поглед, докато завиха зад ъгъла. Тя така и не се обърна.
— Отивам да закуся, капитане — каза той.
— Да, разбира се, Анджин-сан.
Блакторн се прибра в покоите си и хапна ориз, мариновани зеленчуци и варена риба, а за десерт — ранни плодове от Кюшу: дребни хрупкави ябълки, кайсии и твърди сливи. Плодовият сладкиш и чаят му доставиха истинско удоволствие.
— Още, Анджин-сан? — попита прислужникът.
— Не, благодаря.
Той предложи плодове на телохранителите си, които приеха с благодарност, и когато ги изядоха, отново излезе на огряната от слънцето крепостна стена. Много му се искаше да провери заредения си, добре скрит пищов, но сметна за неблагоразумно да привлича внимание към себе си. През нощта го беше прегледал веднъж, доколкото му беше възможно под завивките и мрежата срещу комари, но без да вижда, само пипнешком, и затова не беше много сигурен дали барутът е добре натъпкан и в ред ли е кремъкът.
Нищо не можеш да направиш, тъжно си каза той. Ти си само една пионка в чужди ръце. Имай търпение, Анджин-сан, вахтата ти е към свря край. По пладне свършва.
Той прецени на око височината на слънцето. Трябва да е началото на двучасовия период на змията. След змията идва часът на коня. А по средата на часа на коня е пладне.
Камбаните на крепостта и в целия град оповестиха началото на часа на змията и той остана доволен от точната си преценка. На пода забеляза малък камък, вдигна го, постави го внимателно на слънце, на ръба на една от амбразурите, после се облегна назад, подпря си удобно краката и се втренчи в него.
Сивите не изпускаха от поглед нито едно негово движение. Капитанът се намръщи. След малко не се стърпя.
— Анджин-сан, за какво е този камък?
— Моля?
— Камъкът. Защо камък?
— А! Гледам как расте.
— О, извинете, разбирам — смути се Сивият. — Много моля да ми простите, че ви обезпокоих.
Блакторн се изсмя наум и пак се обърна към камъка: „Расти бе, диване!“ Но колкото и да го псуваше, ругаеше, умоляваше и уговаряше, камъкът не искаше да расте.
Наистина ли очакваш от него да започне да расте? Не, разбира се, но това ми помага да минава времето и ми навява спокойствие. А имаш нужда от цялото уа, което можеш да получиш. Откъде ли ще се зададе следващият удар? Не можеш да се защитиш от убиеца, ако е готов да умре. Или може би греша?
Родригес провери мускета, който бе взел напосоки от стойката до носовото оръдие. Кремъкът се оказа износен и затъпен и това правеше самия мускет опасен за онзи, който би се опитал да стреля с него. Безмълвно го запрати по артилериста, който едва смогна да го улови, преди дръжката да му смаже носа.
— Ах, Богородице, сеньор лоцман! — извика човекът. — Няма защо да…
— Чуй какво ще ти кажа, говедо с говедо! Ако следващия път открия по време, на твоя вахта нещо нередовно в мускет или оръдие, ще получиш петдесет удара с камшик и ще те лиша от тримесечната ти заплата, ясно ли е? Боцмане!
— Да, лоцмане? — Песаро се появи с масивното си туловище и се озъби на младичкия артилерист.