— Нима?
— Двадесет пъти ви разказвах как стана! Глух ли сте? Или ушите ви пак са пълни с испански фъшкии! — Ръката му вече стискаше пищова, а капитанът измъкна сабята си, ала в следващия миг между тях се хвърли да ги разтървава изплашена млада японка.
— Моря, Род-сан, няма сърдит, моря! Кристиан, моря!
Заслепилата ги ярост стихна и Ферейра възкликна:
— Виждате ли, триста дяволи! Този англичанин е дяволско семе! За малко да ви убия, пък и вие мен! Всичко ми е ясно вече! Той ни е омагьосал всички — но най-много вас!
Сега, огрян от слънцето на Осака, Родригес посегна към малкото разпятие, което винаги носеше окачено на врата си, и отчаяно се замоли на пресветата Богородица да го предпазва от зли магии и да не допусне сатаната да обладае душата му.
Дали не е прав капитанът, дали това не е единственият отговор? — отново си зададе той същия въпрос, изпълнен с мрачни предчувствия. Явно животът на англичанина е омагьосан. Станал е приятел на архидявола Торанага, възвърнал си е кораба и парите, има свои вако — въпреки всичките ни старания — и говори японски, а това е невъзможно, дори да имаш речник. Освен речника имаше и безценна помощ. Исусе Христе и света Богородице, освободете ме от злата магия!
— Защо му дадохте речника, отче? — беше попитал той Алвито в Мишима. — Защо не го забравихте?
— Можех да го забравя, Родригес — самоуверено му отговори свещеникът, — и нямаше защо да бързам, за да му помагам. Но съм убеден, че имаме надежда да го върнем в Правата вяра — дори съм сигурен. С Торанага е свършено… Вярно, че става дума само за един човек, за една-единствена душа, но мой дълг е да направя всичко, което е по силите ми, за да го спася.
Ах, тези свещеници! — ругаеше наум Родригес. Да пукнат дано!
Но не и дел Аква и Алвито. Ах, Богородице, извини ме за всички лоши мисли по негов адрес и по адрес на отец Алвито. Прости ми и погуби англичанина, преди да съм го срещнал. Не искам да го убивам, защото съм дал свещена клетва, макар да знам, господ ми е свидетел, че трябва да умре незабавно…
Вахтеният кормчия обърна пясъчния часовник и удари корабната камбана осем пъти. Пладне.
Глава петдесет и пета
Марико вървеше по оживената, огряна от слънцето улица към портата в дъното, където тя свършваше. Зад нея крачеше личната й охрана от десет Кафяви. Беше облечена в бледозелено кимоно, с бели ръкавици и широкопола тъмнозелена пътна шапка, завързана под брадичката й с лек като паяжина златист шал, а слънчобранът й отразяваше всички цветове на дъгата. Портата се разтвори и вече не се затвори зад гърба й. На улицата беше съвсем тихо. Покрай стените се бяха наредили плътни редици от Сиви. Горе на бойната кула, в онази част на крепостта, където се намираха покоите им, беше застанал Анджин-сан, до него Ябу, а в двора я чакаха Кири и Садзуко и готовата за тръгване кола. Всички Кафяви, предвождани от Йошинака, бяха облечени в официалните си униформи, с изключение на двадесетте горе с Блакторн и на двойките самураи по прозорците, които гледаха към двора.
За разлика от Сивите никой от Кафявите нямаше ризница и не носеше лъкове. Единственото им оръжие бяха мечовете.
Много жени, също самураи, стояха отстрани и гледаха, други надничаха от прозорците на къщите, трети наблюдаваха от бойните кули. На улицата, измежду Сивите, имаше още жени, които държаха за ръце няколко ярко облечени деца. Всички те бяха със слънчобрани, а някои държаха и мечове, което беше тяхно право, стига да желаеха.
Недалеч от вратата стоеше и Кияма с петдесет от самураите си, които обаче не носеха сиви униформи.
— Добър ден, Кияма-сама — поздрави го Марико и се поклони. Той също й се поклони и тя мина през вратата.
— Добър ден, Кири-сан. Добър ден, Садзуко-сан. И двете изглеждате чудесно. Всичко готово ли е?
— Да — отвърнаха те едновременно с престорена бодрост.
— Добре — каза Марико, качи се в отворената си носилка и седна с изправен гръб. — Йошинака-сан! Можем да тръгваме.
Капитанът незабавно хукна към началото на колоната и започна да издава заповеди. Двадесет Кафяви веднага се строиха като авангард и потеглиха. Носачите вдигнаха носилката на Марико и последваха самураите през вратата. Зад тях тръгнаха носилките с Кири и Садзуко. Младото момиче държеше бебето си в ръце.
В момента, в който носилката на Марико излезе на слънчевата улица, извън портата, един Сив капитан направи крачка напред, застана между авангарда и носилката и препречи пътя. Авангардът рязко спря. Носачите също.