— Аз съм самурай! Имам недвусмислена заповед, узаконена от бушидо и нашия самурайски кодекс! Длъжна съм да я изпълня и освен това тя по закон отменя всички нареждания, издадени от кого да е! Законът може да противоречи на разума, но разумът не може да направи закона невалиден. Ако не ми позволяват да се подчиня на заповедта, за мен става невъзможно да живея с подобен позор.
— Веднага ще свикам заседанието.
— Моля да ме извините, Кияма-сама, но какво възнамерявате да правите, е лично ваша работа. Мен ме интересува единствено заповедта, получена от моя законен господар, и собственият ми позор. — Тя се обърна и тихо се приближи до челото на колоната. — Кадзуко-сан, моля ви да ни изведете от крепостта.
Той пристъпи напред.
— Аз съм Мияй Кадзуко, от рода Серата, капитан от трета армия на Торанага-сама. Моля да се махнете от пътя ми.
— Аз съм Бива Джиро, капитан от гарнизона на генерал Ишидо. Животът ми не представлява никаква ценност, но въпреки това вие няма да минете.
— С неочакван див боен вик „Торанага-а-а!“ Кадзуко се хвърли напред. Мечовете свистяха от нанасяните и парираните удари. Двамата мъже се въртяха в кръг — Сивият беше добър боец, дори много, но и Кадзуко не му отстъпваше. Стоманата звънтеше. Никой друг не помръдваше.
Кадзуко победи, но беше много тежко ранен и докато стоеше над падналия си противник, той се олюляваше, размахваше в здравата си ръка меча към небето и ревеше победоносно: „Торанага-а-а!“ Никой от тълпата не му аплодираше. Всички съзнаваха, че ръкоплясканията няма да подобават на разигралата се сцена.
С усилие на волята си Кадзуко премести единия си крак напред, после и другия, заповяда с прегракнал глас: „След мен!“ и препъвайки се, поведе колоната.
Никой не видя откъде долетяха стрелите, но те го довършиха. И това внезапно повдигна духа на Кафявите — обзети до този момент от чувство за фатална обреченост, те изведнъж освирепяха заради оскърбената мъжественост на Кадзуко. Той вече умираше и всеки момент щеше да падне, все тъй на поста си, начело на колоната. От групата на Кафявите се отдели нов офицер заедно с други двадесет самураи, които образуваха нов челен отряд, докато другарите им наобиколиха трите носилки.
— Напред! — изрева офицерът.
Той тръгна, а двадесетте самураи го последваха безмълвно. Носачите вдигнаха носилките като насън и се запрепъваха през повалените тела. И отново на стотина крачки пред тях двадесет Сиви начело с офицер безмълвно пристъпиха напред от стотиците чакащи самураи. Челната колона ускори крачка.
— Стой!
Офицерите се поклониха отсечено един на друг и си изредиха потеклото.
— Моля да се махнете от пътя ми.
— Моля да си покажете документите.
Този път Кафявите се хвърлиха незабавно в атака с бойния си вик „Торанага-а-а!“, в отговор на който се чу мощно „Яемо-о-он!“, и кървавата сеч започна. И отново мястото на всеки паднал Сив се заемаше от нов, хладнокръвно пристъпил напред от тълпата, докато и двадесетте Кафяви не паднаха мъртви.
Последният Сив избърса грижливо меча си, прибра го в ножницата си и препречи сам пътя на колоната. От групата Кафяви, които вървяха зад носилките, се отделиха двадесет души начело с офицер.
— Чакайте! — заповяда Марико. С посивяло лице тя слезе от носилката си, сгъна слънчобранчето, вдигна меча на Йошинака, извади го от ножницата и тръгна напред — сама. — Знаете коя съм! Махнете се от пътя ми!
— Аз съм Коджима Харутомо, капитан от шести полк. Моля да ме извините, но не можете да минете — отвърна с достойнство Сивият.
Тя се хвърли напред, но ударът й бе умело париран. Сивият се дръпна назад, ала продължи да се брани, макар че лесно можеше да я убие. Бавно започна да отстъпва, докато тя продължаваше да налита, но трябваше да си завоюва с бой всяка измината педя. Колоната колебливо тръгна след нея. Марико непрекъснато се опитваше да предизвика Сивия да се бие — настъпваше, замахваше, яростно нападаше, но самураят й се изплъзваше, избягваше ударите й, задържаше я, не нападаше, чакаше я да се изтощи. При това го вършеше много сериозно, с достойнство, като й оказваше полагаемата й се чест и уважение. Тя отново замахна силно, но той успя да отбие удара й, който би повалил някой по-неопитен боец, и отстъпи още една крачка назад. От нея се лееше пот. Един от Кафявите не се стърпя и понечи да й помогне, но офицерът тихо му нареди да не мърда — никой не биваше да се меси. Самураите и от двете страни чакаха с нетърпение сигнала, готови за бой.