— Моля да ме извините, аз съм Ачико, съпруга на Кияма Нагамаса. Аз също искам да се прибера у дома — свенливо се обади младо момиче, хванало за ръка малкото си момченце. — Искам да се прибера при съпруга си. Мога ли да ви помоля за разрешение да остана?
— Но Кияма-сама много ще се разсърди, ако останете тук.
— О, Кирицубо-сан, извинете, но дядо почти не ме познава. Аз съм съпруга на един негов далечен внук. Убедена съм, че не го интересува какво правя, а пък аз от месеци вече не съм виждала съпруга си и също не ме интересува кой какво ще каже. Тода-сама е права, нали?
— Да, Ачико-сан, права е — обади се старата Ецу-сан, твърдо решила да овладее положението. — Разбира се, че сте добре дошли, детето ми. Елате, седнете до мен. Какво хубаво момченце имате.
Останалите жени се съгласиха в хор с нея, а другото дете, четиригодишно момченце, пристъпи напред и изписука натъжено:
— Нали и аз съм хубаво момченце?
— Хубав си, дума да не става! — засмя се Ецу-сан. Кири избърса една сълза от окото си.
— А така, че иначе всичко започна да става прекалено сериозно. — Тя се закиска.
— Ах, почтени дами, за мен е голяма чест да ви посрещна в нейния дом. Сигурно умирате от глад. Вие сте права, Ецу-сан, цялата тази работа предизвиква силна жажда.
Тя изпрати прислужничките да донесат ядене и пиене, запозна жените, възхити се от красивото кимоно на една и чадърчето на друга. След малко всички вече бъбреха оживено — доволни и жизнерадостни като ято пъстроцветни папагали.
— Не, един мъж не може да разбере жените! — изсумтя Сумийори, невярващ на очите си.
— Така е — съгласи се Ябу.
— Няма и минута — до една бяха наплашени, облени в сълзи, а ето ги сега… Когато Марико-сан вдигна меча на Йошинака, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от гордост.
— Да. Жалко, че последният Сив беше такъв майстор с меча. Тя щеше да се справи с някой по-слаб.
— Сумийори си разтърка брадата — засъхващата пот дразнеше кожата му.
— Какво щяхте да направите на негово място?
— Щях да я убия и да се нахвърля срещу Кафявите. Прекалено много кръв се проля. Едва се сдържах да не насека на парчета Сивите около мен, горе на кулата.
Жените избухнаха в смях — двете момченца бяха започнали важно да се разхождат напред-назад по верандата, а алените им кимона танцуваха, развети от лекия ветрец.
— Приятно е да видиш тук деца, но благодаря на боговете, че моите са на сигурно място в Йедо — продължи Сумийори.
— Да.
Ябу замислено погледна жените.
— И аз това се питам — тихо прошепна Сумийори.
— И как си отговаряте?
— Отговорът е вече само един. Ако Ишидо ни пусне, добре. Ако Марико-сан напразно си направи сепуку, тогава… тогава ще помогнем на всички тези дами лесно да се отправят в безкрая и ще започнем избиването. Защото те няма да искат да живеят.
— Някои може да искат — каза Ябу.
— Това ще решите по-късно, Ябу-сан. Но ще бъде от полза за нашия господар, ако всички си направят сепуку. Включително и децата.
— Така е.
— След това ще поставим постове по стените и призори ще разтворим портата. До пладне ще се бием. Това ще е достатъчно. Останалите живи ще се приберат тук и ще подпалят тази част от крепостта. Ако оживея, за мен ще е чест да ми бъдете секундант.
— Разбира се.
Сумийори се ухили.
— Това ще разпокъса империята — всички тези убийства и извършени сепуку. Ще пламнат като пожар и ще погълнат Осака, не мислите ли? Смятате ли, че това ще забави пристигането на Божествения? Дали не е именно това замисълът на нашия господар?
— Не знам, Сумийори-сан. Аз сега ще се прибера за малко вътре. Повикайте ме веднага щом се появи Марико-сан. — Той се запъти към Блакторн, седнал замислен на стъпалата.
— Чуйте, Анджин-сан — започна Ябу, като се оглеждаше предпазливо. — Може би имам план. Таен. Разбирате ли: „таен“?
— Да, разбирам.
Камбаната удари настъпването на новия час. Звънът отекна в главите на всички — започваше часът на маймуната. Шест удара по следобедната вахта, автоматично си каза Блакторн, три часът следобед. Много от присъствуващите неволно се обърнаха към слънцето и го прецениха, без да се замислят.